Бил съм на равна земя в ГДР, когато бях студент и плаках, защото там е толкова равно, че човек се чувства изгубен. И може би затова в Берлин са си направили една много висока телевизионна кула,където си качват туристите, за да видят града малко от по-отвисоко. Ние си имаме Витоша тука. От нея София се вижда като на длан - много по-добре от каквато и да е кула.
- Но на Вас Витоша не ви достигна. Вие тръгнахте и към други високи места?
- След нашата Витоша, дойде друга по-голяма Витоша, след нея – трета и... така до Еверест преди десет години. Аз тази година имах юбилей – десет години от моето изкачване на Еверест. Големите върхове са голяма магия, голяма любов, голямо приключение, голямо предизвикателство за всички, които обичат природата. Защото... според мен човекът е човек, когато се движи. Освен движението обаче е необходима и борба. По големите върхове – аз не съм го открил това, човек се бори не с върха, а със себе си – със своите недостатъци, със своите вътрешни проблеми, със своето аз. И при всяка борба виждаш някакво ново свое лице. Виждал съм хора със самочувствие, които... ей така се хвърлят в една борба, след което излизат ужасени от това, което са видели от себе си. Разочаровани са от поражението си, от трудността, която не са понесли. Но ако имат малко пипе в главата, за да си извадят поука и кураж да опитат пак, следващият път се преборват. Така се получава едно израстване.
При мен много гладко протече този процес – от първите невинни разходки в планината до големите върхове, когато си позволих дори и солово до изкачвам осемхилядници. Което за мене е върхът, защото там аз стигнах до моето крайно аз
- Харесахте ли го?
- Бях щастлив, че стигнах до този момент, защото рискът е много голям. От друга страна не е хубаво човек да бъде сам. Бих бил по-щастлив ако в този момент беше някой другар с мен, защото .... дори и най-хубавият звезден миг, когато не е споделен поне с един приятел, той не е така сладък. Аз казвам, че както и в живота – едно несподелено щастие не е щастие. Една радост- истинска, когато не е споделена с приятели, не е пълна
радост.
- Затова може би и господ, когато е създал природата и всички живинки, е създал и себеподобно същество – за да има с кого да сподели радостта от направеното?
- Вероятно... може и така да е било. Аз съм по-земен човек, реалист съм и господ не ме вълнува. Радвам се, когато отида някъде и видя, че аз все още съм жив, че съм човек.
- Говори се, че вече поглеждате и към космоса?
- Пошегувах се, защото от Еверест по-високо вече е само космоса на нашата планета. Ако имах малко милиони, можеше и за космоса да помисля. Но има още толкова много интересни кътчета на земята, които ме привличат. Много си мисля за Южния полюс. Преди две години, когато бях в Антарктида , дори стигнах до идеята да направя един филм за пионерите, които са открили тази ледена земя – мен и фотографията ме влече, но и киното също. Аз правя филми за тези осемхилядници, които съм изкачил. Може би съм единственият алпинист от този ранг в света, който филмира своите изкачвания. Всички останали толкова комерсиално гледат, че целта им е само да стигнат до там – дори и снимки по някой път не носят. Но аз не ... не може така. Връщайки се към тази идея пак ще кажа, че несподелената радост не е радост. Особено на Еверест. Тогава... преди десет

години жертвах около два часа и половина от скъпоценното си време, когато щурмувах върха, само и само да снимам, за да мога да го покажа това в България – иначе е малко безсмислено да изтърпя всичко и вие да научите само, че аз някога съм отишъл на Еверест. А това аз мога сега да го докажа с десетки снимки и с един прекрасен филм. - А самите температури горе на върха как се отразяват на снимачната апаратура, не пречат ли? - Ако човек си пази техниката по подходящ начин не толкова страшно. Още повече че... сега техниката е модерна, позволява да се скрие под едно яке. Не е както преди, когато носехме тежки фотоапарати и имахме големи ядове със смяната на обективите и т.н. Сега е много по-лесно и аз просто не мога да разбера онези, които ходят някъде и после всичко си крият в чекмеджето. - Доколко се разминава това, което виждат очите и това, което вижда обективът? - Съотношението е винаги може би едно към три. Това, което обективът вижда, е три пъти по-малко от това, което очите иначе обхващат. Най-фрапиращото е, че отсъства от снимката атмосферата. Ето на Еверест, където въздухът е разреден и там човек умира, някои снимки съм ги правил с риск за живота си. При снимките всъщност отсъства онова, което обгражда тялото, душата, очите... Е, може да се подскаже по някакъв начин ако фотографът знае как, но не е същото. Все пак една снимка е един откраднат миг от времето, в който не са документирани на 100% преживяването и чувствата. - Какво остана само в очите Ви от изкачването на Еверест и не успя да се пренесе на снимките? - Много неща останаха. Аз искам да напиша книга, за да разкажа това, което душата ми е усетила, но не е успяла да го предаде на снимките. Защото това, което преживява човек вътре в себе си в такъв момент, е не по - малко вълнуващо от фотографиите.Една фотография може да разкаже много неща – за обстановката, за конкретни детайли от дадена природа, но е много по-важно какво става в главата на човек в този момент, какво изпитва той. Специално за големите върхове рискът е страшен. Едно е да си правиш снимки тука в парка и съвсем друго по върховете, където човек всъщност слага първо картата на здравето на масата и когато тя не е достатъчна, слага картата на живота си. Значи аз трябва да гледам в обектива, но и картата да ми е под ръка да си я дръпна в определен момент. Много е сложно. Много хора туристи, планинари не разбират като как така са направени дадени снимки. Радвал съм се , когато непознати хора в нашите планини ме срещат и ме поздравяват за това, което аз съм показал всъщност. Всички гледат National Geographic и се възхищават, но български такива проекти има много малко. И аз много се ядосвам, когато правя проекти за нашите планини и искам българин да направи нещо, но не срещам разбиране. А по големите върхове животът направо може да се пипне. За изкачването на Еверест аз мога да разказвам минута по минута, докато тука има години, за които нищо не си спомням. - Еверест ли е вашият житейски връх? - Не бих казал, но при него така се сложиха нещата, че аз трябваше сам да го изкачвам и трябваше всички карти, за които ви говорих, да ги сложа накрая на масата – всичко дадох от себе си, включително и живота си сложих на масата.

И тогава боговете ми дадоха два дена идеално време. Моето убеждение, че трябва да има накрая справедливост, се оправда. Сигурно в обратния случай щях да бъда страшно разочарован. Но аз просто вярвах, че ще стане. Сега съм сигурен, че без вяра успех не се постига.
- Един живот стига ли човек да види всичко, което иска?
- Не, никога няма да стигне. И пет живота да има човек, пак няма да са достатъчни. Земята е толкова необятна, че... особено ако имаш очи да гледаш и желание да пътуваш. Важно е в своя живот човек по-пълноценно да си използва очите, но може би най-важното е да бъде човек. Защото това е най-трудното за човешкото същество - в съвременния свят да бъде точно човек.
- Животът Ви е дал много уроци... кой е най-важният и най-значимият за Вас?
- Големите върхове, които са ме поставяли на изпитание, са ми отворили очите и за истинските неща в живота. Много от проблемите, които имат обикновените хора, които и мен касаят, вече не ме нервират, не ме... така дълбоко нараняват. Просто, защото аз вече знам, че на човек му трябва много малко – малко топлина му трябва, една добра душа до него и малко късмет със здравето.