Начало arrow Душата arrow ДА СЕ ПОГЛЕДНЕШ ОТ ВИСОКО
 
Sunday, August 20 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ДА СЕ ПОГЛЕДНЕШ ОТ ВИСОКО Печат Е-мейл
24 Jul 2007
 Image
     "Само така можеш да научиш точната  истина  за  себе си,  да прецениш колко струваш  и   да се опознаеш по-добре  -  твърди алпинистът Дойчин Василев,  който вече е покорил много върхове, включително и най-високият – Еверест.
    От високото се вижда  светът – разказва  с  видимо удоволствие той за читателите на “Зона Здраве”.

  Бил съм на равна земя в ГДР, когато бях студент и плаках, защото там е толкова равно, че човек се чувства изгубен. И може би затова в Берлин са си направили една много висока телевизионна кула,където си качват туристите, за да видят града малко от по-отвисоко. Ние си имаме Витоша тука. От нея София се вижда като на длан - много по-добре от каквато и да е кула.
- Но на Вас Витоша не ви достигна. Вие тръгнахте и към други високи места?
- След нашата Витоша, дойде друга по-голяма Витоша, след нея – трета и... така до Еверест преди десет години. Аз тази година имах юбилей – десет години от моето изкачване на Еверест. Големите върхове са голяма магия, голяма любов, голямо приключение, голямо предизвикателство за всички, които обичат природата. Защото... според мен човекът е човек, когато се движи. Освен движението обаче е необходима и борба. По големите върхове – аз не съм го открил това, човек се бори не с върха, а със себе си – със своите недостатъци, със своите вътрешни проблеми, със своето аз. И при всяка борба виждаш някакво ново свое лице. Виждал съм хора със самочувствие, които... ей така се хвърлят в една борба, след което излизат ужасени от това, което са видели от себе си. Разочаровани са от поражението си, от трудността, която не са понесли. Но ако имат малко пипе в главата, за да си извадят поука и кураж да опитат пак, следващият път се преборват. Така се получава едно израстване.
При мен много гладко протече този процес – от първите невинни разходки в планината до големите върхове, когато си позволих дори и солово до изкачвам осемхилядници. Което за мене е върхът, защото там аз стигнах до моето крайно аз
- Харесахте ли го?
- Бях щастлив, че стигнах до този момент, защото рискът е много голям. От друга страна не е хубаво човек да бъде сам. Бих бил по-щастлив ако в този момент беше някой другар с мен, защото .... дори и най-хубавият звезден миг, когато не е споделен поне с един приятел, той не е така сладък. Аз казвам, че както и в живота – едно несподелено щастие не е щастие. Една радост- истинска, когато не е споделена с приятели, не е пълна
радост.
- Затова може би и господ, когато е създал природата и всички живинки, е създал и себеподобно същество – за да има с кого да сподели радостта от направеното?
- Вероятно... може и така да е било. Аз съм по-земен човек, реалист съм и господ не ме вълнува. Радвам се, когато отида някъде и видя, че аз все още съм жив, че съм човек.
- Говори се, че вече поглеждате и към космоса?
- Пошегувах се, защото от Еверест по-високо вече е само космоса на нашата планета. Ако имах малко милиони, можеше и за космоса да помисля. Но има още толкова много интересни кътчета на земята, които ме привличат. Много си мисля за Южния полюс. Преди две години, когато бях в Антарктида , дори стигнах до идеята да направя един филм за пионерите, които са открили тази ледена земя – мен и фотографията ме влече, но и киното също. Аз правя филми за тези осемхилядници, които съм изкачил. Може би съм единственият алпинист от този ранг в света, който филмира своите изкачвания. Всички останали толкова комерсиално гледат, че целта им е само да стигнат до там – дори и снимки по някой път не носят. Но аз не ... не може така. Връщайки се към тази идея пак ще кажа, че несподелената радост не е радост. Особено на Еверест. Тогава... преди десет
години жертвах около два часа и половина от скъпоценното си време, когато щурмувах върха, само и само да снимам, за да мога да го покажа това в България – иначе е малко безсмислено да изтърпя всичко и вие да научите само, че аз някога съм отишъл на Еверест. А това аз мога сега да го докажа с десетки снимки и с един прекрасен филм.
- А самите температури горе на върха как се отразяват на снимачната апаратура, не пречат ли?
- Ако човек си пази техниката по подходящ начин не толкова страшно. Още повече че... сега техниката е модерна, позволява да се скрие под едно яке. Не е както преди, когато носехме тежки фотоапарати и имахме големи ядове със смяната на обективите и т.н. Сега е много по-лесно и аз просто не мога да разбера онези, които ходят някъде и после всичко си крият в чекмеджето.
- Доколко се разминава това, което виждат очите и това, което вижда обективът?
- Съотношението е винаги може би едно към три. Това, което обективът вижда, е
три пъти по-малко от това, което очите иначе обхващат. Най-фрапиращото е, че отсъства от снимката атмосферата. Ето на Еверест, където въздухът е разреден и там човек умира, някои снимки съм ги правил с риск за живота си. При снимките всъщност отсъства онова, което обгражда тялото, душата, очите... Е, може да се подскаже по някакъв начин ако фотографът знае как, но не е същото. Все пак една снимка е един откраднат миг от времето, в който не са документирани на 100% преживяването и чувствата.
- Какво остана само в очите Ви от изкачването на Еверест и не успя да се пренесе на снимките?
- Много неща останаха. Аз искам да напиша книга, за да разкажа това, което душата ми е усетила, но не е успяла да го предаде на снимките. Защото това, което преживява човек вътре в себе си в такъв момент, е не по - малко вълнуващо от фотографиите.Една фотография може да разкаже много неща – за обстановката, за конкретни детайли от дадена природа, но е много по-важно какво става в главата на човек в този момент, какво изпитва той. Специално за големите върхове рискът е страшен. Едно е да си правиш снимки тука в парка и съвсем друго по върховете, където човек всъщност слага първо картата на здравето на масата и когато тя не е достатъчна, слага картата на живота си. Значи аз трябва да гледам в обектива, но и картата да ми е под ръка да си я дръпна в определен момент. Много е сложно. Много хора туристи, планинари не разбират като как така са направени дадени снимки. Радвал съм се , когато непознати хора в нашите планини ме срещат и ме поздравяват за това, което аз съм показал всъщност. Всички гледат National Geographic и се възхищават, но български такива проекти има много малко. И аз много се ядосвам, когато правя проекти за нашите планини и искам българин да направи нещо, но не срещам разбиране. А по големите върхове животът направо може да се пипне. За изкачването на Еверест аз мога да разказвам минута по минута, докато тука има години, за които нищо не си спомням.
- Еверест ли е вашият житейски връх?
- Не бих казал, но при него така се сложиха нещата, че аз трябваше сам да го изкачвам и трябваше всички карти, за които ви говорих, да ги сложа накрая на масата – всичко дадох от себе си, включително и живота си сложих на масата.
 Image
И тогава боговете ми дадоха два дена идеално време. Моето убеждение, че трябва да има накрая справедливост, се оправда. Сигурно в обратния случай щях да бъда страшно разочарован. Но аз просто вярвах, че ще стане. Сега съм сигурен, че без вяра успех не се постига.
- Един живот стига ли човек да види всичко, което иска?
- Не, никога няма да стигне. И пет живота да има човек, пак няма да са достатъчни. Земята е толкова необятна, че... особено ако имаш очи да гледаш и желание да пътуваш. Важно е в своя живот човек по-пълноценно да си използва очите, но може би най-важното е да бъде човек. Защото това е най-трудното за човешкото същество - в съвременния свят да бъде точно човек.
- Животът Ви е дал много уроци... кой е най-важният и най-значимият за Вас?
- Големите върхове, които са ме поставяли на изпитание, са ми отворили очите и за истинските неща в живота. Много от проблемите, които имат обикновените хора, които и мен касаят, вече не ме нервират, не ме... така дълбоко нараняват. Просто, защото аз вече знам, че на човек му трябва много малко – малко топлина му трябва, една добра душа до него и малко късмет със здравето.


 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България