пространство споделя Антон Стайков. Фактът, че в 30-те години дядо ми смята, че картината трябва да е имитация на триизмерното пространство и по някакъв начин по-близо до истинския образ, а моите картини са абстрактни, не променя нашето общо отношение към живописта.
  - Чух  Ви да казвате, че вашите картини отразяват истерията на днешното време, а Родопите са една спокойна планина. Как открихте истерия в нея?
- Ако отидите сега в Пампорово ще видите, че се строи. Ако видите езерата ... всъщност там вече няма езера – на мястото на езерата има хотели, още малко и на връх “Перелик” ще има нов туристически комплекс. Планината ни .. не бих казал, че загива, но се променя. Така че истерията е налице.
- Откъде тръгва вашият род?
- От едната страна идват от Одринска Тракия, а от другата - от остров Корфу. Това са все места свързани с българското. Прадядо ми е бил директор на Одринската гимназия.
- И вие предпочетохте да се върнете в Смолян след следването - едно много българско място. И  днес работите там?
- Аз всъщност никога не съм заминавал. Не съм беглец – винаги съм се връщал в България. България си я нося като чувствителност. Всички изложби, които съм правил и в Израел, и във Франция, Швеция, Австрия... винаги съм носил това народностно чувство. Разбира се не по буквалния фолклорен начин, по който е било популярно през 30-те години на миналия век, а по някакъв нов начин - като пренос на българска душевност, доколкото е възможно това да става.
- Като изключим новото, което явно Ви наранява и не можете да приемете спокойно, какво е за Вас Родопа планина, какво обичате в нея, какво харесвате, какво Ви радва...
- Ако пътувате в тази посока, когато стигнете Пловдив, започва едно друго усещане във въздуха – от Асеновград налягането се променя и когато минете долината на река Чая няма как да не го усети човек. Преди две години участвах в конкурс за лого и слоугън на Родопите и това, което след дълги размисли една сутрин ми хрумна е “Планина по-близо до звездите”. Наистина там звездите са по-близо – все едно ще ви кацнат на лицето. Особено в августовско пълнолуние, ако слезете от езерата до Смолян пеша, ще разберете за какво говоря.
- Между звездите и планината сигурно остава сърцето?
- Между звездите и планината са всички недоизказани неща, а също и изворите за някаква живопис - абстрактна, реална ; за поезия, за музика... за всички онези неща, които не могат да се пипнат, а само се усещат със сърцето..
- Изкушавате ли се някога да рисувате тези добри неща?
- Аз винаги тях рисувам.
- А защо излиза истерията?
- Истерията е на повърхността. Ако се загледате все пак в моите картини ще видите точно това разстояние - между планината и звездите.
- Хубаво ли е когато има една непрекъсната верига между дядо, син и внук? Като една предадена щафета. Усещате ли я не само за рисуването? Какво ви завещаха те двамата? 
- Тази верига до голяма степан е и огромно задължение. Който има такъв род, трябва да му се отчита по някакъв начин, трябва да му бъде верен – не можеш да избягаш от това нещо. Това понякога е и тегоба. Но и радост. От баща ми и от дядо ми съм

наследил любовта към музиката, любовта към цветовете, любовта към планината и по някакъв начин някаква патриархална любов към детството. Детството... като извор на истинско творчество. Мисля че, за баща ми и за дядо ми, връщането към детството беше най-важният мотив за творчество.

- Може би защото тогава човек е с най-чисти усещания и реакции?
- Точно така е. И ако успее да ги запази до края на живота си, може да помогне и на другите хора да станат по-чисти и по-добри.
- Имате ли си по една любима картина от тях двамата, с която не бихте се разделили?
- Имам. От баща ми имам една любима “Зима”, която би украсявала всяка една галерия по света. Тя е рисувана много бързо, интуитивно, не по натура, но... абсолютно точно – като портрет е на тази скала, на тази планина и на този сезон. От дядо любимата ми картина е една баба, която седи пред огнището.Сякаш виждаш човека, който остава при корените си... отива си , но и остава заедно с огнището. Огнището на Родопите...