Начало arrow Чувствата arrow ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА И ЗА ТЕБ, МАЕСТРО...
 
Friday, June 23 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА И ЗА ТЕБ, МАЕСТРО... Печат Е-мейл
03 Oct 2015
ImageТя стои на видно място в красива ваза до твоя портрет в хола на сестра ти Лили Вълчева вече цели 20 години. А  Лили, докато разказва за началото на рода Вълчеви и за теб самия, непрекъснато поглежда към него „Така беше, нали?“, сякаш питат очите й, а ти й отговаряш по разбираем само за нея начин. 
Сега твоята сестра е поела грижата за семейните дела - нейна е задачата да запази всеки  



спомен, всяка следа, свързани с теб и вашето семейство. И го прави с рядко срещана преданост и всеотдайност, приела го е като мисия. 
„Ако можех да избирам, пак бих си избрала да се родя в това семейство, при тези родители и да прекарам детството с този брат, който така неочаквано ни напусна – споделя натъжена тя. Чакаха го за репетиция, а той не отиде – тръгнал си е в съня си. Просто си е легнал за малко следобед между две репетици да си почине и не станал. Това беше ужасен шок за нас. Вторият пореден. Така баща ми почина внезапно на 66 години и тогава брат ми пое неговата роля и стана точно толкова всеотдаен и грижовен за всички, както баща ми. Макар и човек на изкуството , брат ми беше човек с изключително чувство за дълг към бизките си.
- А имаше ли все пак някаква причина за тази внезапна смърт?
- Той беше много зле със сърцето – имаше десетгодишна аритмия, но не вземаше никакви мерки. Беше много чувствителен, притесняваше се за много неща. Изживя тежко пенсионирането си от Сатиричния театър, макар че ведага го назначиха драматург в Музикалния театър... Дошло му е много и се случи това. Тогава всички започнаха да казват: „Ами какво ще правим сега без Митето!?“ Толкова много хора работеха с него и разчитаха на него.
 Image 
Аз тогава се събрах с най-близките му приятели и решихме да направим една фондация, с която да поддържаме паметта за маестро Димитър Вълчев. Той много обичаше да го наричат „Маестро“, пък и му подхождаше да го наричат така. Подкрепи ни и моя съпруг – те с Митко много се обичаха. Дълго мислехме, тъй като неговото творчество беше многожанрово и той беше еднакво силен във всеки един жанр благодарение на своите две солидни музикални образования. Въпреки че ставаш най-известен, когато някоя твоя песен стане хит...
- Като „Една българска роза“
- „Една българска роза“ беше обявена за хит на столетието. Но той вложи и толкова много в театралната музика. Направо създаде образци в тази област и затова решихме да направим ежегодна награда за театрална музика, като организирахме тази фондация с идеална цел. В експертната комисия са Тончо Русев, Божидар Петков, Татяна Лолова- тя е негова близка приятелка, Катя Воденичарава от БНР, която го открива за радиото още като студент и в последствие правят много съвместни разработки, музиковедката Румяна Каракостова, с която са работили в музикалния театър, театроведката Кристина Тошева, плюс ние двамата с моя съпруг. Вели Чаушев е говорител на фондацията. Тези хора никога не са си помислили, че това, което вършат в памет на Димитър Вълчев, трябва да се заплаща.
- А наградата... тя има ли финансово изражение?
- Финансовата й стойност се събира от авторските права, които аз като единствен наследник на Димитър Вълчев получавам. Всички работят с много обич и уважение. Ние ходим, обикаляме театрите, гледаме постановки и после се събираме в неговия дом на ул.Шипка, обсъждаме, анализираме, вземаме решение кой да бъде награден. В този наш, а в последствие негов дом, са снимани и много филми – две културни филмчета, една голяма част от детския мюзикъл Ян Бибиян също е сниман там,филм за Видин Даскалов... Обстановката е такава , че много подхожда. Видин Даскалов преди да постъпи в болница, идва и казва: „Идвам да подишам въздуха на моята младост . Защото те с Лили Кисьова двамата бяха първи приятели на брат ми, те пропяха в негова студентска оперета и той за тях написа тази своя прочута оперета „Време за любов“ . Дълга и истинска дружба имаха.
- Дом-светиня за теб и неговите приятели...
- Запазила съм цялата атмосфера. В тази къща на Шипка ние сме живяли четири генерации. Като се започне от баба ми, която от сватбата на мама е била винаги с нас – една изключителна жена, мама и татко и ние двамата с мъжа ми и брат ми. Често идваха и братята на мама – препълнена къща. Подържам го така, както си беше - и пианото му е там... и партитурите... архивът му е там... така че този дом наистина е една светиня за мен. Сложихме и паметна плоча. Страшно много го обичам, защото той беше един изключително благороден батко. Още, когато съм се родила, родена съм в кабинета на баща ми, който беше акушер-гинекоголог, той дотичал при мен и казал: „Бебе, кажи ми батко“. Малка ни беше разликата – две години и половина и аз така и не му казах “батко“ , но той винаги е играл ролята на батко. Така съм го чувствала. Винаги... Той беше като член после и на моето семейство. Винаги се е грижел и за детето ми. Когато го извеждах в докторската градина, сядаше с мен, детето спи, а той с нотите – прави си оркестрации, прави си композиции... Много бързо работеше. Аз си спомням прочутата му песен „Една девойка ме попита“ на Радой Ралин . Радой пристигна в къщи с листчето и отдалеч вика: „Мите, да знаеш какво съм ти написал!“ Митко взе листчето и докато го гледаше, седна на пианото и тъп-тъп...за минути стана в ритъм ча-ча... В момента го съчини. Същото стана и с Найден Вълчев с тази прочута „българска роза“. Найден е написал стихотворението за фестивала в София 1968г. Обаче комисията не го приела. И на другата година той се запознава с брат ми и му го дава . Митко пристига в къщи и казва: „Как може такова нещо бе, какви са тия комисии...Това стихотворение плаче за музика“. Седна и го написа. Както се казва от днес за вчера. В една пиеса, в която той пише музиката, ако режисьора почувства ,че трябва нещо допълнително да се напише, или той самия усети такова нещо, защото той присъстваше от първата до последната репетиция на всяко представление, веднага създава песен, не само с музика, но и с текст, за да допълни действието. Тетатралната музика е нещо като персонаж в дадена пиеса. Когато актьорите мълчат, действието се разказва или загатва от музиката.
- Талантът при него се е въртял на много бързи обороти и му е помогнал да опита от всичко и то успешно.
- Така беше. Той умееше, обичаше да пише поезия. Аз съм намерила две папки пълни с негови стихотворения. Но няма да забравя... като драматург в музикалния театър му възложиха да напише допълнително музика към постановката „Любовта на Паганини“. И той ми донесе либретото тук в къщи, защото моя немски е перфектен, а и либретото беше написано с готическа азбука, която много трудно се чете. И седнали сме ние, аз отварям и започвам да чета в прав текст. Той стана и започна да пее. Тактуваше си и превръщаше моя прав текст в песен. И сричките така съвпадаха, че като че ли върху тези думи е писана мелодията. Не зная друг дали може такова нещо. Може и да има, но сигурно са малцина. 
Аз вече години наред не мога да събера всичко от неговия архив - писал, писал. Непрекъснато твореше. Става от леглото и... „чакай, чакай - нещо сънувах и да си го запиша.“ В него живееше музика - и през деня, и през нощта, и където и да отиде. Той така написа и цялата оркестрация на оперетата „Роз Мари“- на морето. Бяха получили само клавира й в оперетата. И той я взе със себе си и отидохме като студенти на Сланчев бряг на палатки – тогава още ги нямаше тези хотели, и върху един твърд куфар написа цялата оркестрация без никакъв инструмент. Същото това го правеше навсякъде. Страхотно нещо беше. Наистина, както мъжа ми обача да казва, истинските композитори са хора, целунати от Бога. Като почина така внезапно, някой беше казал, че сега стои отдясно на Бог и пише музика и горе ангелите сигурно много ще се узорят. 
- Оставил е и творческа следа и в БНР?
- Обичаше и радиото. Участваше в ХСЗ/ редакция "Хумор, сатира и забава"/ не само като музикант, но и като борец за хубавото и правилното българско слово. В Детска редакция и в Радиотеатъра има много пиеси, написа първата и единствена сатирична буфо опера в радиото „Цар и водопроводчик“, има много интервюта в Златния фонд на БНР. Когато го намерихме с едно спокойно изражение, отишъл си вече , виждам на пианото отгоре една бележка: В 10.30 интервю при някого в радиото...
- Сигурно е голям подарък от съдбата да имаш такъв брат?
- Аз затова казвам, че ако трябва да избирам, пак бих избрала от първия си пра-пра дядо, през всичките си пра-пра баби, баби, дядовци, майки и бащи пак тях, пак да ги имам. Не искам смяна, не искам разнообразие – ако трябва да повторя живота си със същите хора искам да съм - и с брат ми, сина ми, снахичката ми, внуците ми...


 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България