Начало arrow Вярата arrow ЗА ДА ИМА ХРАМ И ПЪТ КЪМ НЕГО...
 
Sunday, December 17 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ЗА ДА ИМА ХРАМ И ПЪТ КЪМ НЕГО... Печат Е-мейл
29 Apr 2016
ImageХрамът се нарича „Света троица“ и се намира в околностите на трънското село Ерул. Вероятно затова днес много хора от този край го наричат Ерулския манастир и благославят двама души, че го има – Ангелина Стоянова и Евлоги Бонев. На Великден и тази година те ще запалят свещица за „Бог да прости“ в памет на Ангелина и още една - за здраве, за  Евлоги Бонев. Ще ви прозвучи странно и невероятно, но неговият път в душата  към този храм тръгва от 

 ООН през далечната вече 1978г.

„Аз съм инженер по професия – връща се към началото той. Завършил съм строителни конструкции, но някак си моето влечение беше към музиката, към хармонията, към добротата, към хубавото... и непрекъснато съм мечтал например да се занимавам с музика. Е не можах да се занимавам с музика, но след като работих около 15 години като инженер и през това време проектирах и тук, и в Африка, се отдадох на дипломатическа работа. Така се случи, че ме ангажираха в ООН като дипломат – да представлявам генералния секретар на ООН в някои слаборазвиващи се страни, на които ООН помагаше по това време.

- Още в ония години?
- Още тогава. Това беше 1978 година. Тогава отидох в Женева най-напред като шеф на външните връзки на Програмата на ООН за развитие. И след като поработих там година и половина, генералният секретар ме изпрати в Афганистан, като постоянен представител на ООН да ръководя мисията там. Имахме около 300 души експерти със своите семейства там... всичко около 600-700 души... И това се случи през 1979 година. Там на тази длъжност изкарах три години - до 1981 година.
Image инж. Евлоги Бонев 
- Трудни години са Ви се паднали...?
- Това беше период, когато в Афганистан навлезаха съветските войски, когато започна гражданската война... Страшни неща се случиха...
- И вашата мисия вероятно е ставала все по-трудна и все по-отговорна?
- Аз трябваше да отговарям за живота на всички мои ООН-служители и техните семейства. Беше наистина много трудно в добавка и заради факта, че аз бях българин. Съветската мисия например очакваше, че аз трябва да изпълнявам техните инструкции.
- Да сътрудничите... 
- Да сътруднича, да правя така, че да заблуждавам общественото мнение , че всичко е наред, когато не е... Аз бях дал клетва пък в ООН на генералния секретар, че аз съм служител само на ООН и не мога да получавам инструкции от никое правителство. Появиха се спорове между мен и съветския посланик. След като изминаха трите години, аз трябваше да се преместя на друго място на работа. Нашето правителство, под давление на съветското правителство, искаше да ме изтегли обратно в България. Генералният секретар обаче ме изпрати обратно в Женева  и там започнах да работя в офиса като дипломат. Представлявах Програмата на ООН за развитие на всички Генерални конференции в Женева, Париж, Лондон, Виена... И това беше до 2003-та година.
- Там посрещнахте промяната...
- Там посрещнах промяната в 89-та година и през 1991 година за първи път се върнах в България – дотогава аз нямах право да се връщам. На мен ми беше отнето гражданството, беше ми конфискуван апартамента, имах и някаква присъда, която и досега не зная каква точно е била. Но след промените ми върнаха и гражданството, и апартамента. А корените ме върнаха отново тук – в България.
- Както казват много хора, където и да отидеш, където и да се присадиш, коренчето все те дърпа към родната земя.
- Не можеш, не можеш да останеш ... корените наистина те дърпат... и ние се върнахме тук. Жена ми по-рано, аз 2003-та година се върнах за постоянно. Но през 2002 година отидохме в село „Ерул“ Трънско, където са живяли родителите на жена ми. Нейният баща беше свещеник. Той е бил ръкопожен там в едно манастирче, което се казва „Света Троица“. И ние решихме да отидем да го видим. Докато пътувахме към него и даже вече го бяхме наближили, ни срещна една жена. Аз отворих прозореца на колата, спрях и я попитах : „Къде е манастира? Наблизо ли е?“ - „О-о-о- каза тя, много е наблизо". И на трънски диалект ми обясни къде да завием като  добави: „Тамо ке убаво да се кръстите“. Тя с ирония го каза това, но аз го помислих за сериозно. Едва след като отидохме там, разбрах какво е искала да ми каже – църквата беше превърната в свинарник през комунистическия режим. Страшно, страшно, страшно ... Тя затова ни е казала „... убаво да се кръстите“.
- Такива моменти могат да преобърнат живота на човек...
Image В манастира сега

- Точно това ми се случи. Тогава в мен се зароди идеята , че този манастир трябва да се възстанови по някакъв начин. Спечели ни за нея и една братовчедка на моята съпруга, Ангелина Стоянова от с.Ерул, която вече се беше заела с възстановяването на манастрира „Св.Траоица“ - тогава през 2005-та година тя беше  на 84години . Сега вече е покойница. Тази жена почина на 90 години, но последните десет от тях отдаде на възстановяването на този манастир. Ние най-напред я видяхме по телевизията да говори за този манастир и я познахме. Свързахме се с нея 2007-2008 година и аз започнах да й помагам. Направихме проект на манастира за възстановяване - магерницата беше напълно разрушена, направихме проект и за нея, с много усилия, с много труд от Митрополията се съгласиха да утвърдят проекта. През това време аз минах през сериозно заболяване, оперирах се – тежка сърдечна операция преживях. Бог ме запази, върнах се и отново започнах. По време на операцията проекта беше одобрен. Но намерили се бяха хора, противници на идеята, да говорят, че аз съм тръгнал да си правя хотел там, за да развивам хотелска дейност, да посрещам чужденци и да печеля. И под тяхно давление Митрополията беше отминила решението си да се строи магерницата и да се възстановява манастира. Затова като се върнах от операцията започнах отново – още три-четири месеца ми трябваха да убедя Митрополията, че нямам такива намерения, че намеренията ми са да възстановя манастира за хората, за бедните хора, които загубиха и вяра, и надежда, и любов в системата, в която живяхме. И успях. Веднага започнахме строителството на магерницата и възстановяването на манастира. 
Image  Манастирското клепало

- Вие ли го ръководехте?
- Не, не аз – аз имах близки хора-колеги, които помогнаха със своя доброволен труд. Те направих и проекта безплатно. Като дарение към хората в селото. Намериха и хора-строители, които с много по-малко пари да направят строежа. За година, година и половина го завършиха.
- И вече е готов.
- Сега вече манастирът работи, има свещеник там. Вече са направени и няколко кръщенета в него.
- А кой го изографиса?
- Не е изографисан, но в него вече има много икони, които са окачени. Не можем да го изографисаме, трудно е това да се направи. Но хората свикнаха и така - да го гледат с иконите. Всъщност самите хора, които идват там, даряват икони и искат да ги виждат по стените.
- Като влезеш с чиста душа, да има пред какво да застанеш и да се помолиш...
- Точно така. Когато беше празника на манастира , Петдесетница, ние направихме голям празник, с музика, с освещаване на два курбана... Имаше над 150 души-гости на манастира... палеха свещи... молеха се ... и благодаряха.
- Хубаво е, че сте издействали и свещеник за манастира.
- Все още не съм го легализирал свещеника. Поддържаме го ние. От една година имаме свещеник, въпреки несъгласието на Митрополията за това. Те казват, че нямат пари и не им е възможно да поддържат свещеник в този манастир. И като казахме, че ние ще си го поддържаме, се останови едно мълчаливо съгласие между нас и тях, свещеникът да си бъде там, да го поддържаме ние и хората да са доволни – да си извършват обредите, да си палят свещите, да поддържат вярата...
- Повечето хора май я загубиха... по ред причини.
- Ето, това е. И затова и последния ден от моя живот ще дам, за да може да се възстановява вярата. Духът отново да се върне... българският вярващ дух... за да ги има тази наша страна и този наш народ. Хората тук бяха загубили тази светиня... защото този манастир е светиня. Има аязмо – течаща, хубава, лековита вода. Аз самия съм изпитал нейното действие, защото имах възпъление на очите и го излекувах с тази вода. Споделих това с няколко души, които също излекуваха своите възпалени очи. Други се излекуваха от други неща. Освен това ... мога да кажа, че когато отида там, аз се възраждам. Имам чувството, че в нашата страна започва новото възраждане.
 Image Лековитата чешма

- А мястото красиво ли е?
- Мястото е чудно красиво. Тази земя там е... как да го кажа... толкова девствена, има гора, има дори легенда за този манастир - дълга е... за Ясен и Бука, които през турското робство се любели и за да не попадне Бука в турски ръце, са се самоубили. Пред манастира има един ясен и една бука, които се издигат точно пред черквата и свидетелстват за тази легенда.
- Ходили сте много по света, общували сте с много хора, приживели сте много... кой е най-главният урок, които ви даде живота?
- Аз съм срещал много хора... над 70 страни сам обходил до сега, но между всички хора, които съм срещал съм разбрал, че най-обикновените от тях са готови на саможертва, те са готови да ти помогнат, готови са на всичко за приятелството... Тези хора са ме впечатлявали навсякъде, където съм бил. Аз съм бил в Гана - в Африка. Там съм бил изумен от добротата на този народ, който е бил под колониално иго дълго време.
- Обикновено страданието прави хората добри... или даже по-добри... Ние обаче , макар, че пострадахме твърде много, не станахме по-добри. Даже напротив. 
- Аз Ви казах, че усещам ново Възраждане. Имам такова чувство, че в хората се възвръща вярата, възвръща се човечността.. Е останките от това половин вековнокомунистическо робство, така да го кажа, защото си е робство, когато ти нямаш свободата да кажеш това, което мислиш, когато не можеш да го кажеш дори и на най-близкия, защото не знаеш къде ще отиде това, което си казал; когато нямаш свободата на избор.. Имам чувството, че има някакво събуждане на човешките отношения. Надявам се, много се надявам.. Ние по-възарстните трябва да дадем пример. Но не, когато се говори едно, а се върши друго... Понякога ме ужасяват политически изказвания, за които самите политици казват: „Туй е политическо изказване“. Значи да лъжеш се смята за политическо изказване и това все едно, че е нормално. Не може да е нормално такова нещо. И ако политиците не станат истински хора и да дадат те пример, много трудно другите, които ги следват, ще намират верния път.

 
Следваща >
Реклама
V. Milcheva
drugs

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България