zonazdrave - НОВИ ПРАКТИКИ В ЛЕЧЕНИЕТО НА ЗАВИСИМИТЕ ОТ НАРКОТИЦИ

на наркотици в няколко аспекта – от една страна с подходяща медикаментозна терапия, а от друга - работим с тяхната психика, с пренареждането на техния емоционален свят – обяснява Цвети Стойкова , групов терапевт в клиниката. И там, където нещо не е било изградено въобще, защото дрогата при тях се е появила в ранна възраст, ние помагаме то да бъде изградено добре. Най - важното за нас терапевтите в тези случаи е, човек да се учи да се справя по един по-адаптивен начин с конфликтите, които съществуват вътре в него. Особено, когато става дума за чувството за несправедливост - при зависимите от наркотици то е много силно изразено. Усилията ни са насочени и къмсъздаването на възможност човек сам да може да изгражда една по-добра защита тогава, когато трябва да се справя с разделите и с разочарованията в живота си.
- Коя е първата крачка?
- Първата крачка е скачването. Първата крачка е и да може човек да се почувства на топло място, да се почувства на защитено място, да бъде приет, да не бъде санкциониран и оттам насетне предстои помагането.
- И как става то – може би с доверие?
-Аз бих казала, че в началото това става с много слушане какво разказва човека за себе си и с много приемане на това, което аз чувам. След това предстои анализът на чутото.
- Какво най-често разказват зависимите от дрога?
-Разказват драмите на своя живот. Обикновено младите хора започват с това, че има нещо, което не може да контролират, има нещо, което като че ли им се губи. Те не могат да упрвляват това нещо и това най-много ги плаши. Разказват и за неспособността на хората, които вече са пострадали от дрога да се чувстват щастливи, да се чувстват добре, да изпитват удоволствия.
-Кога един такъв човек започва да търси лечение?
-Ами точно тогава, когато за него вече дрогата няма нито един положителен ефект, когато страхът и съпътстващите болести, най-вече хепатитът и спинът дори, започват да си казват думата.
-При вас те могат да стигнат до хронично изчистване?
-Това е най-трудното, защото един човек, който е пострадал от дрогата реагира на най-малките събития от живота със свръх мяра. Много бързо се разстройва, много бързо се ядосва и изпада в агресия. И първата му задача тук е да се научи да отлага и да контролира раздразнението си, за да може наистина да се случи нещо по-добро в неговия живот. След това идва другият урока – начинът, по който се справя с разделите, защото.... когато човек е пострадал от дрогата и особено, когато започне и медикаментозната терапия, той започва да вижда нещата натрезво. А това, което вижда натрезво, не му харесва. Вижда ямата, която е създал; вижда приятелите, които е загубил и започва да изпитва чувството, че е закъснял за много неща от живота. Затова лечението изисква време, защото се преминава през една дълбоко депресивна фаза.
-Вие прескачате заедно няколко пропасти.
-Да. Вървим заедно, редом и най-вече не срещу съпротивите. Тук е мястото да спомена и колко е важна мотивацията. Нещото, което като че ли най-много се променя в процеса на лечението, е мотивацията на човека да се променя. Тяхната мотивация също минава през фази – фаза да отричаш, че имаш проблем; фазата да да можеш да приемеш, че имаш проблем и да продължаваш напред.
-Докато вървите напред и преодолявате пропаст след пропаст, кой е в поддържащата роля – приятелите, родителите?
- Всички, които по някакъв начин имат роли в живота на този човек и са участници в него. Важно е разбира се и сценариите, в които той самият е участвал в живота си до този момент, да бъдат променяни. Защото тези стари сценарии от живота на зависимия от драгата са много патологични и в един момент той може отново да попадне в собствения си капан. Затова и работата с хората от близкото му обкръжение – може да са приятели, може да е любим човек, може да бъдат родители, е много важна за нас. Начинът, по който те реагират на нещата, които се случват в живота, е много важен за зависимия от дрога.
-И все пак, въпреки големите усилия на лекари и психотерапевти, успеваемостта при тези хора е малка – 20% срещу останалите 80%, които започват отново...
-Аз мога да говоря само за хората, които се лекуват при нас и смятам, че начинът, по който се случват нещата за тях, говори за обръщането на процентите обратно – при нас е 80% на 20%. А това е успех. И това за мен е голяма победа. Факт е обаче, че хората, които успяват, заради стигмата и страха от обществото, след лечениието предпочитат да останат анонимни. Това нещо мен лично ме притеснява, но пък и разбирам, че на тях им е много трудно да афишират след лечението себе си като хора, които впоследствие успяват. Повечето искат да се слеят в редиците, да станат незабележими. За тях скритият белег винаги остава, но така пък се научават да живеят мислейки за него, като за една постоянна превенция от самите тях.
-А с вас поддържат ли връзка след като дойде добрият момент и техният живот обърне посоката?
-Това е част от философията на нашата клиника. В продължение на дълъг период от време ние имаме регламентиран контакт с хората. През първата година този контакт е по телефона всеки месец, а на всеки три месеца правим индивидуална или фамилна сесия – зависи от нуждите на конретния човек. И след това на всяко едно тържество – коледно или на празникът на клиниката, те са поканени и присъстват. Така ние ги проследяваме в един дълъг период от време, за да могат всички рискове да бъдат отстранявани навреме. Най-важното е обаче да се знае, че психотерапията помага на хората тогава, когато са се докоснали до нея, т.е. когато са се научили как да търсят помощ. Сега за Коледа се събрахме на 18-ти декември – този празник е традиционен всяка година. Хората, които успяват и са най-упорити в терапията получиха награди. Всички се веселят на тези тържества и се отнасят сериозно към всичко, което се случва. Правим един преглед на историята на годината в снимки. Хубаво е - идават с родители, с деца, със спърузи или съпруги...
-Те помагат ли по някакъв начин на новопостъпилите за лечение при вас?
-Помагат. Включваме ги в издаването на бюлетина на клиниката, срещат се с такива млади хора, които са в началото на пътя... защото на нас ни се струва, че посланията, които те отправят към тези хора са най-истинските.