Начало arrow Полезното arrow ЦВЕТОВЕТЕ НА ЖИВОТА
 
Saturday, November 16 2019
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ЦВЕТОВЕТЕ НА ЖИВОТА Печат Е-мейл
10 Jul 2019

ImageАни Карадимова  усеща тяхното важно значение още на 17 годишна възраст. Тогава започват нейните здравословни проблеми и животът и постепенно става, както тя сама споделя, “от сив по-сив”. Тогава за първи път ми се появиха отоци по краката и под очите. Приеха ме в болницата с високо 

кръвно – 150 на 110. Подложиха ме на диета два дни – да не пия вода и да не ям нищо, като  се надяваха, че всичко ще мине. Казаха ми: “Ти си млада, всичко ще мине”.

Наистина отоците позатихнаха и кръвното се укроти, но една година по-късно всичко започна отново и тогава вече се разбра за какво става дума и ме включиха на диализа в Стара Загора.

 

Шест години и половина изкарах на диализа. Аз и родителите ми знаехме, че хемодиализата  не е лечение, а само поддържа живота. Представете си да не можеш да пиеш вода, да ходиш по малка нужда… Появи се задух, започнах да се чувствам доста отпаднала, а преди 30 години и хемодиализата не беше  на равнището на днешната. Живота ми стана от сив по-сив. Моите съученици, някои от тях отидоха да следват, други започнаха работа, а моето време се разпределяше между болницата и  дома ми.

 

Живота ми зависеше от диализния апарат.

 

Всичко беше за мен като един сън. Все си мислех, че един ден ще се събудя здрава. Вярвах, че ще оздравея, ще се омъжа, дете ще имам… наистина  съм вярвала в това. И започнахме да търсим спасение – аз и семейството ми.

 

Той изходът беше ясен – трябваше да се трансплантирам.

 

Свързахме се с клиника във Франция, където бяха готови да направят трансплантацията. Моята майка започна да събира пари – ходеше от фирма на фирма и молеше, просеше дето се казва. Знаете колко е трудно да молиш за пари, но за живота на детето си  човек на какви ли не унижения е готов да се подложи… Тя сама си знае какво е преживяла. Когато бяхме готови със сумата, която трябваше да платим, се наложи да чакаме и една година за медицинска виза, защото тогава не можеше да замина с обикновена туристическа.

Отидохме двете във Франция, но се оказа, че майка ми, която всъщност щеше да ми дари един от своите бъбреци, има по две артерии на всеки бъбрек и има риск и за мен, и за нея. Тогава такива трансплантации не се правеха. Даже не зная дали и сега са възможни.

Върнахме се много натъжени и разочаровани , с попарени надежди. Но както казват мъдрите хора, "когато една врата се затвори, друга се отваря" – просто човек трябва да се оглежда, да се ослушва, за да я види.

 

Така стана и при нас – случайно разбрахме за една клиника в Гърция. Там вече отидох с баща ми. Направиха ни изследвания, на втората седмица ми направиха трансплантация с негов бъбрек и две седмици след това си дойдох в България.

 

На 7 дек. 1994 г. Започна моят втори живот.

 

Аз и днес нося тениска, на която пише – моят баща е моят герой. Всъщност и двамата ми родители са мои герои.

 

 

Много хора се страхуват от живото донорство, но човек може да живее добре само с един бъбрек. Моят баща е доказателство за това. Той работеше дори след пенсионирането си. Даже след това обработваха малко земя, която имаха.

 

В годините след трансплантацията ходех редовно на изследвания, омъжих се, имах щастието да забременея, родих син… С една дума започнах да водя нормален живот и беше голямо щастие за мен, че можех да пия вода и да ям диня – за това съм си мечтала толкова много, когато бях болна. Сестра ми все казваше тогава:    ” Ще ти купя най-голямата диня от пазара, когато оздравееш”.

Е, оздравях, но … друго неприятно нещо ми се случи – мъжът ми почина внезапно. И аз трябваше да се справя с отговорността да се грижа семейството ни. Тогава имахме семеен бизнес, който трябваше да поема  и да продължа, да гледам детето… Справих се, но пак с помощта на моите родители.

 

Какъв е животът ми днес

 

Синът ми стана на 21 години. Студент е в СУ и учи лазерна физика. Запознах се с чудесен човек, с който живея в момента. Мога да ходя на екскурзии...да ям диня, да пия вода...

 

Какво трябва и какво не трябва да правим след трансплантацията

 

Трябва много да се пазим от вируси, да не вдигаме тежко, да се храним здравословно, да се пие много вода, да спортуваме активно – аз тук имам известно прегрешение; да не  се пуши, да не се вземат лекарства без консултацията с вашия наблюдаващ лекар, да се следи кръвното налягане, защото то е много важен показател при бъбречните заболявания. Кръвните тестове и урината са единствения начин да се следи  състоянието на трансплантирания човек.

 

Моето послание

 

На трансплантираните мога да кажа да си пазят бъбречетата, защото всеки от тях знае по какъв труден път е минал, докато се сдобие с бъбрек.

 

А тези, които чакат трансплантация, трябва да знаят, че щом са на диализа, редовно трябва да ходят на зъболекар, на преглед при специалист уши, нос, гърло; а жените и на гинекологични прегледи, защото ако ви извикат за трансплантация и не сте в добро здравословно състояние, ще пропуснете своя шанс за живот. Трябва всеки момент да сте в добро здравословно състояние, за да сте годни за трансплантация.

На мен навремето, никой не ми каза, че трябва да се пазя от възпалителни процеси, за да бъда всеки момент готова за трансплантация, ако се появи възможност, подходяща за мен, затова го споделям.

 

На кого съм благодарна

 

Освен на родителите си, на сина ми и на мъжа ми, сърдечно искам да благодаря на проф. Емил Паскалев, който се грижи за всички трансплантирани със сърце, не по задължение”.

 

 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България