Откакто в небето над Сопот започнаха редовно да кръжат стотици парапланери, местните хора направо луднаха по този спорт. За някой от тях полетът с красивото шарено крило се превърна в мечта, за други – в мярка за самочувствие, а за трети - в начин да се подложиш на изпитание и да се изправиш срещу собствените си страхове.
Дълго време носила от всичко по-малко в себе си и Катя Адърска, докато накрая се решла и полетяла.
 “Аз се гордея с това, че събрах кураж да

летя през миналата година - тогава бях на 48 години и винаги съм си мислила, че това е късен етап от живота, за да се предприемат такива неща. Но първия импулс към такова едно желание получих след като разбрах, че една наша съгражданка на 82 години е летяла вече с парапланер. Тя самата ми каза: “На мен ми е трудно да вървя, но ми е приятно да летя.” Тогава за първи път се замислих. После разбрах, че голямата ми дъщеря, която е на 18 години, беше летяла без моето и на баща й разрешение. След като й се накарах, седнахме и тя спокойно ми разказа какво е усещането - колко е хубаво и страхотно. И аз, без да разбера как точно стана, започнах да си мисля, че трябва да я последвам.
Настройвах се почти 5 месеца – от май до септември. През това време си избрах и инструктор, с който да летя – един много улегнал и сигурен младеж. Христо Сливков се казва и е един от най-добрите парапланеристи в България. Разбрахме се с него, че ще летя някой ден, но кога точно така и не определихме.
Един ден на първа станция на лифта в Сопот се виждаме и той ми казва, че заминава за Непал след три- четири дни.
-Ами аз кога ще летя? – питам. А той вика :”Утре. Хайде утре да летим”!
Казах си: “Ами добре – щом казваш утре, утре да е”.
Прибрах се, спах спокойно. Все си мислех, че ще вълнувам, когато дойде този момент, но нощта мина много спокойно. За първи път усетих, че аз самата не допуснах страха да се появи - 15 години имах фобия от височина и не бях се качвала дори на лифта – ние тук в Сопот имаме лифт на две станции. При едно пътуване с него просто усетих страх и се зарекох тогава , че на този лифт няма да се кача повече, каквото и да става. В този ден обаче си казах: „Или сега, или никога”. Просто усетих, че трябва да се освободя от тези страхове и затова не се обадих нито на майка ми, нито на мъжа ми, нито на сестра ми. Само си взех двете дъщери заедно с дебелите дрехи и дойдохме на лифта. Приятелката ми също дойде и не повярва, че ме вижда там. Изкачихме се на поляната над първа станция и започнахме да се приготвяме. Но понеже беше вече доста късно – към 5 часа след обяд, появявиха се т.н. прашни дяволчета. Това са едни малки такива въздушни течения, които събират крилото на парапланера. Тези дяволчета събраха на един-два пъти крилото и на нашия парапланер, но добре че...  както се появиха, така  и отшумяха. Тогава обаче усетих лек страх от тях повече за дъщеря ми , отколкото за мен.
- Заедно ли летяхте??
- Заедно с малката дъщеря.. Първо излетя тя с инструктора Валери Цветанов и веднага след тях аз с инструктор Христо Сливков. Признавам си, че първият тласък така за секунда ме стресна, но веднага си казах: “Щом до тук съм издържала, повече не бива да мисля за страхове”.

Такава емоция беше... !!! Около 25 минути летяхме, минахме над града и кацнахме на 25-тата минута на поляната. В такава еуфория бях, че тя ме държа цяла седмица. Просто като вървях, все  ми се струваше, че летя – всъщност направо си летях. За мен това беше изключителна гордост, защото много мъже, много млади момичета летяха, а пък аз все си казвах, че това никога няма да го направя. А ето че го направих.

- Как изглежда светът отвисоко и по-точно родният край?
- Наистина летях над родния си град, половината от емоцията ми наистина дойде и от факта, че го видях отвисоко. Летях и над родната ми къща… Даже си мислех да обадя на съпруга ми в този момент…
- Да излезе на двора и да погледне нагоре?
- Да...  да излезе и да ме види, но в последния момент го пощадих, защото си знаех, че това ще бъде огромен шок за него - той знае за моите фобии. Знае, че за мен тогава това беше непостижимо желание. Аз понякога съм споделяла пред него, че ще летя, но той го е приемал като в кръга на шегата. И в момента, в който се приземих, голямата ми дъщеря нямаше търпение да го уведоми. Набрала го по телефона и му казала:”Мама току що се приземи!”Той попитал: „Откъде се приземи?”Ами летя с парапланер" – обяснила тя. А той казал: ”Глупости” и затворил телефона. Но тя пак го набрала и му повторила: “ Мама наистина летя с парапланер”. Обяснила му и с кой инструктор съм летяла, а той се хванал за главата: "Има ли акъл тази ваша майка... !"
- Втори полет имаше ли?
- Тогава моят инструктор замина за 6 месеца в Непал, а като се върна го чакаше много работа по организацията на състезанията за световната купа. Но със сигурност като приключи ще летя поне още един път. И този път вече ще съм подготвена психически да направим и няколко акрофигури. Акрофигурите са си вече висш пилотаж в парапланеризма. Моят инструктор още първия път като летяхме се опита да направи една фигура, но аз бях неподготвена и така малко изпищях от уплаха. Но сега вече знам какво да очаквам и ще пожелая наистина да направя и това. Но колкото ми е поносимостта, защото се получава промяна на налягането в мозъка. Значи тези полети, които правят сега състезателите , се наричат „крос полети”- летиш по определен маршрут и обратно. Това е първият етап от емоцията. Когато обаче станат майстори, емоцията на крос полетите вече не е достатъчна, за да им вдигне адреналина. Тогава ги подгонва тръпката за нещо, което е по-емоционално и започват с фигурите на акропланеризма.. Започват да учат различни фигури и изоставят крос-летенето, защото за тях то е вече скучно. Почти двайсет минути са необходими, за да слязат на поляната с един нормален полет, а акропилотите могат да слязат за три минути – а това са близо 1200 метра. С фигурите се получава едно бързо падане, което рязко увеличава скоростта и усещането горе е за силен вятър. Но инструкторите обясняват, че това не е вятър. Понеже парапланерът се движи с над 30 км в час, това всъщност е въздушното течение, което се усеща като вятър в лицето.
- А приземяването? И то ли изисква майсторлък.
- И то си е тръпка. Но .. когато виждаш, че земята вече е много близко, просто изпитваш радост и не мислиш за някаква опасност. Или изприпкваш една-две крачки, или вдигаш краката и се приземяваш на дупе. Както и да го направиш, то вече е лесно.
Но така или иначе, тръпката един път обхване ли те… няма спиране. Не изпитвам желание да летя сама – все пак съм майка и децата ми имат нужда от мен .Аз между другото освен, че лятях, миналата година участвах и в един турнир по стрелба с малокалибрено оръжие в Пловдив и там станах шампион. Това вече промени изцяло живота ми и моето усещане за мен самата. Вече знам, че мога да стрелям, мога да летя… Много неща мога, които другите не могат. Аз до този момент имах много комплекси за малоценност. Мислех си, че съм страхлива жена, нямах кой знае какви амбиции, но след тези случки имам вече по-различно самочувствие. Живея по-спокойно и по-щастливо.