Начало arrow Вярата arrow ПОЛЕТИ С ЕЛЕЛА - ПРИКАЗКА ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ
 
Saturday, December 16 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ПОЛЕТИ С ЕЛЕЛА - ПРИКАЗКА ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ Печат Е-мейл
14 Dec 2008
БЕЛИ ПТИЦИ И ПРИЛЕПИ

Image 

 Оля затръшна силно вратата и се хвърли на леглото, като едва сдържаше сълзите си. Тя беше обидена на майка си. Защо всички си имат майки като майки, а нейната беше толкова строга? Защо да не може да се поразходи вечер с приятелките си? Нали още е рано!

Оля погледна през прозореца. На двора беше тъмно. Нощта се задаваше безоблачна и звездна. Лампата над входа беше угаснала и дворът изглеждаше безлюден и тайнствен. 

Изведнъж нещо светещо премина бързо покрай нейния прозорец на петия етаж. А след това, описвайки дъга, се върна и увисна във въздуха срещу Оля. Забравило обидата си, момиченцето с удивление разглеждаше странната фигурка. Лицето, ръцете и дрехата й изглеждаха безтегловни и светеха с приятна сребриста светлина, в която проблясваха разноцветни искри. От другата страна на прозореца, във въздуха кръжеше едно момиченце и също с интерес разглеждаше Оля.

- Виждаш ли ме? – изведнъж попита тя с тънко пеещо гласче.

Загубила дар слово от изненада, Оля кимна мълчаливо.

- Тогава ще вляза! – и момиченцето влетя в стаята на Оля направо през стъклото.

 - Казвам се Елела! – жизнерадостно се представи тя. – А ти?

- Оля.

- Имаш красиво име, прилича на моето - разсмя се момиченцето звънко. – А другите земляни имат такива смешни имена!

 - А ти откъде си? – попита Оля.

 - Е-е-е-ей оттам! –момиченцето вдигна ръка към звездното небе.

В посоката, където сочеше Елела, Оля видя съзвездие, което приличаше на завързана панделка. Вместо възел беше прихваната с три звезди.

- Съзвездие Орион - прошепна момиченцето, спомняйки си татковите уроци по астрономия и с удивление погледна гостенката си. – Дълго ли летя?

- Съвсем кратко - тъничко се разсмя Елела. – Ние се придвижваме значително по-бързо от вас!

- А какво правиш на Земята? – поинтересува се Оля.

- Баба ме покани на гости – да набера опит и да помагам на хората. Но засега само се запознавам с вашия свят.

- А защо си такава...? – Оля се запъна, търсейки думата.

- Полупрозрачна и сребриста? – отново се разсмя Елела, разсипвайки звън на камбанки. – Просто моето тяло е съставено от много фина материя. Погледни!

И като се спусна към Оля, момиченцето леко премина през нея. Оля дори не успя да се отдръпне. Тя само охна от изненада и за всеки случай докосна тялото си. Всичко си беше на място.

- Хайде да полетим! – внезапно предложи Елела.

- Но аз не мога! – учуди се Оля.

- Разбира се, че можеш! Дай ръка!

Като хвана Оля за ръката, Елела леко увлече новата си приятелка след себе си. Вече излитайки през прозореца, Оля се огледа за секунда и успя да забележи върху леглото тъмния силует, който й приличаше на самата нея.

Момичетата леко закръжаха над покрива на Олиния дом. Оля забеляза, че ръцете и тялото й също светеха, но не така ярко, както на Елела. ”Какво става с мен?” – смути се тя.

- Сега ти си истинска. А там - Елела махна към прозореца - остана твоята земна дреха.

Оля беше отворила уста за поредния въпрос, когато изведнъж върху нея налетя цяло ято прилепи. Те я наобиколиха от всички страни, като пляскаха с криле и пронизително свистяха. Оля с ужас се отбраняваше от противните сиви тела, когато изведнъж прилепите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили.

- Какво беше това? – пое дъх Оля след краткото сражение.

- Това са твоите мисли. - отговори Елела. – Ти нали преди малко се обиди на майка си.

 - А защо приличат на прилепи?

- Лошите мисли може да приличат също и на скачащи бълхи, на грачещи черни врани. А се случва… Елела изведнъж замълча и се заслуша в нещо.

Оля също улови някакво зловещо бучене, което се приближаваше откъм централната част на града. Стана й страшно – оттам се надигаше черен бучащ облак.

- Дръж се! Притисни се към мен по-силно! – само извика Елела.

Оля се вкопчи с всички сили в светещата дреха на приятелката си и се притисна към гърба й. А Елела разтвори ръце и започна все по-силно и по-силно да свети, създавайки около себе си и Оля огромно кълбо, което гореше с бял пламък.

- Не бой се! – прошепна тя на приятелката си. – Те няма да ни причинят зло.

И тогава облакът налетя върху момичетата. Той като че ли се разбиваше в светещата стена на кълбото, обтичаше го и отминаваше по-нататък. Цяла минута, която се стори на Оля цяла вечност, тя чуваше оглушително стържене и разпознаваше членести крака и ципести криле. Накрая всичко стихна.

- Сега знаеш, че лошите мисли могат да приличат и на скакалци - Елела отпусна ръце намалявайки светенето на кълбото.

- Но откъде се вземат тези отвратителни скакалци? – Оля дори потръпна.

- Създават ги хората, като раждат дребни злобни мислички. Тези мислички се носят в пространството, обединяват се в цели пълчища и помитат по пътя си всичко хубаво и добро. В земния свят предизвикват земетресения, урагани, цунами.

- Значи хората сами са виновни за всички катаклизми? – учуди се Оля. – Тогава трябва спешно да се направи нещо!

- А ти изпрати на света една добра мисъл! – предложи Елела.

- Аз? Но аз сама няма да се справя! – разтвори ръце Оля.

- Защо сама? Аз също ще мисля за нещо хубаво. На света има много добри хора.Техните мисли ще се присъединят към нашите.

- Добре…Сега, сега - Оля изпълни с въздух гърдите си и изду бузки, но добрите мисли, незнайно защо, не идваха в главата й. И тогава момиченцето си спомни как съвсем скоро се обиди на майка си. Ами, разбира се ! Трябва спешно да се избави от противните прилепи!

“Мила мамичко! – мислено се обърна Оля към най-скъпия за нея човек. – Прости ми, моля те! Аз много те обичам !”

Красива бяла птица, плавно размахвайки криле, изведнъж се отдели от гърдите й, и полетя в пространството, разпръсквайки нощния мрак. Цяло ято такива красиви светещи птици изпърха откъм Елела и се устреми след добрата мисъл на Оля. И тогава тя забеляза, че огненото кълбо около нейната звездна приятелка цялото е направено от тези дивни птици. Но се виждаха само тези по краищата на кълбото. Близо до центъра, тоест до Елела, птиците бяха толкова много, че приличаха на искряща бяла светлина.

- Колко си красива! – възхити се Оля.

- Ти също можеш да станеш такава, - усмихна се Елела. – Винаги имаш избор да мислиш за доброто или за лошото.

- Ще се старая! – обеща Оля.

Елела вдигна глава, като че ли се вслушваше в нещо:

- Време е да тръгвам, баба ме вика.

- Ще дойдеш ли пак?

- Разбира се !

Елела хвана Оля за ръката и двете се върнаха в стаята през затворения прозорец.

- Ще те чакам! – Оля помаха след излитащата си приятелка.

 

 

ДОБРАТА МИСЪЛ ПОМАГА

 Оля прекара цялата следваща вечер до прозореца в очакване на новата си приятелка. Но Елела все не идваше. Оля вече едва не се разстрои, но навреме се сети – ами ако изведнъж създаде поредния прилеп или злобна черна врана?

През целия ден Оля работи неуморно – опитваше се да мисли само за добро. Но се оказа, че това не е толкова просто! Лошите мисли се раждаха като че ли от само себе си. А за добрите се налагаше да се изразходват много усилия.

- Е, какво пък! – реши Оля. – Ще се тренирам! Ето точно сега ще изпратя на Елела добра мисъл.

Оля се усмихна и си представи своята звездна приятелка, летяща над нощния град в обкръжението на прекрасни бели птици. ”Скъпа Елела! Така се радвам, че се срещнахме! Ти навярно сега си много заета? Няма да се огорчавам! Ще те чакам! Ела, когато можеш!” – с тези мисли Оля се отдръпна от прозореца.

Изведнъж край нея проблясна познатия сребрист силует, и пред нея застана сияеща Елела:

- Ето ме и мен!

- Привет! – само успя да каже Оля, въпреки че преливаше от радост.

- Извинявай, че малко се забавих. Помагах на едно семейство.

- Как им помагаше?

Елела се замисли за секунда.

- Ти също можеш да помагаш. Искаш ли да опиташ?

- Разбира се! – зарадва се Оля.

- Тогава – летим !

Елела протегна ръка и момиченцата мигновено излетяха през прозореца, устремени нависоко, към звездното небе.

В ниското горяха огньовете на големите градове. Ясно се отличаваха линиите на автомагистралите. Край тях просветна прожектор на телевизионна кула. Момиченцата набираха скорост.

Долу стана съвсем тъмно. Само понякога проблясваха някакви едва забележими пламъчета и отново под тях беше само тъмната бездна. Постепенно ставаше все по-светло, нощта премина във вечер и на повърхността на Земята се различаваха малки села и големи градове, които се показваха все по-често.

- Летим над европейските страни, - поясни Елела. – А тук сега е вечер.

- А защо не ни е студено на тази височина? – поинтересува се Оля.

- Студено е само в земното измерение. А ние с теб сме във финия свят. Тук каквото си представиш, това и ще стане.

- Как така? – не разбра Оля. – А ако си поискам…ако поискам… - така изведнъж беше трудно да се измисли нещо - огромен бонбон?

- Опитай! – с усмивка предложи Елела.

Оля замижа и си представи бонбон “Червена шапчица”, с който днес я бяха почерпили в училище, само че много голям.

Когато отвори очи, тя чак зяпна от изненада: от рекламното пано насреща, каквито има край пътя, я гледаше огромно лице с червена шапка.

До нея се разнесе познатият звън на сребристи камбанки. Eлела попита със смях:

- Ще се справиш ли наистина с този бонбон?

И тогава Оля забеляза, че това пред нея не беше рекламно пано, а бонбон с невероятни размери в яркожълт станиол с нарисувана Червена Шапчица.

- Май се полакомих, - поклати глава Оля. – Какво, да се тъпча ли?

И бонбонът се изгуби.

- Спускаме се! – съобщи Елела и приятелките започнаха стремително да се снижават над огромния град.

- Къде сме?

- Франция, Париж.

Момичетата долетяха до стар триетажен дом с паднала на места мазилка и погледнаха през прозореца на втория етаж. Там в малка стая седеше възрастна жена и около главата й кръжеше рояк сиви мушици

- Какво прави тя? – шепнешком попита Оля, въпреки че жената не можеше нито да ги чуе, нито да ги види.

- Тъгува - обясни Елела. – Днес тя има рожден ден. А единствената й дъщеря до сега не се е обадила. Но майката не знае, че дъщеря й е била пет часа на сложна операция, помагала е на професора. Защото тя е медицинска сестра в хирургично отделение.

- А на тази жена може ли да се помогне? За да не тъгува.

- Погледни!

Оля видя как на рамото на майката кацна голяма бяла птица и тихичко запя с чудесен глас: “Мила мамичко! Прости ми, моля те! Много те обичам!”

- Познаваш ли я? – попита Елела.

- Та това е моята вчерашна мисъл! – изуми се Оля.

Лицето на майката се изглади и се усмихна. Сивите мушици изчезнаха, а от сърцето и изпърха бяла птичка, която нежно запя: “Дъще, мила, много те обичам! Зная, че ще позвъниш, когато можеш!”

- Време е - Елела докосна Оля по рамото.

Вече отлитайки от прозореца, момичетата чуха как в стаята се разнесе телефонен звън.

- Не разбирам как успях да помогна на тази жена! Та аз дори не я познавам! – чудеше се Оля, устремявайки се след приятелката си към звездното небе.

- Мислите не изчезват. Те остават да живеят в мисления свят - обясни Елела. – Повечето от жителите на Земята дори не се досещат, че техните добри мисли помагат на други хора и на родната планета. А всъщност това е толкова просто – сутрин и вечер от цяло сърце да отправяш пожелание: “Нека на света да му е добре!”

Изминаха обратния път в мълчание. Душата на Оля ликуваше. Тя успя да помогне на един човек и това се оказа много приятно!

“Нека на света да му е добре! – радостно звънеше отвътре. – Нека на мама и на татко да им е добре! Нека на всички мои приятелки да им е добре! И на учителите! И на жителите на нашия град! И на цялата страна! И на цялата планета!”

Ято прекрасни бели птици, плавно размахвайки криле, се разлетяха във всички посоки, изпълвайки света с радост и светлина.

 

  

ХРАМЪТ НА ЗДРАВЕТО
Image   Облакътена на перваза, Оля гледаше звездите, когато пред прозореца неочаквано изникна Елела.

- Летим! – само произнесе тя с тънкия си сребърен глас и като хвана приятелката си за ръка, я изтегли през прозореца.

- Къде отиваме?
- Тук наблизо!

Когато стигнаха другия край на града, момичетата се спуснаха на покрива на една от къщите. Елела прокара ръка сякаш изтриваше невидим прах и изведнъж покривът стана прозрачен.

Пред погледа на Оля се откри стая, в която имаше няколко човека. Всички бяха наобиколили едно легло, на което лежеше тъмно детско тяло. Хората плачеха и във всички страни от тях излитаха черни птици.

Разбита от скръб жена плачеше над лежащото телце:

- Дъщеричката ми, миличката, защо ни напусна?!

До жената се наведе момиченце, също така полупрозрачно и леко като Оля и Елела:

- Мамичко, аз съм тук, не съм умряла!

Но майката не я чуваше, продължаваше безутешно да ридае.

Момиченцето сновеше между роднините, опитвайки се да ги успокои, но никой не и обръщаше внимание, сякаш нея я нямаше в стаята.

- Лиза! – ласкаво я повика Елела – Ела при нас!

Момиченцето вдигна глава и с учудване се вгледа в двете светещи приятелки. След това се огледа, усмихна се и излетя над покрива.

- Лети с нас! – предложи Елела.

- Но как да оставя родителите си? – Лиза тъжно погледна надолу.

- Ти вече няма да се върнеш в тялото си. За теб започва нов живот!

- Къде?

- Ще те придружим.

Момичето кимна в знак на съгласие.

Трите заедно едва излетяха над града когато Лиза беше заобиколена от цяло ято печални черни птици и момиченцето започна да пада.

Без да се уговарят, Елела и Оля се хвърлиха след нея, хванаха я подмишниците и я увлякоха нагоре. Печалните птици продължаваха да летят след тях, докато пред момичетата не се появи сияние. Тогава черните птици с крясък се разлетяха във всички страни.

Прелитайки през сияйна пелена от мъгла, момичетата се оказаха в най-красивото място. Пред погледа им се откри чудесна зелена долина, пронизана от ярка, но не ослепителна светлина. От единия до другия край долината беше изпълнена от цял комплекс величествени съоръжения.

- Всичко това се нарича Храм на Мъдростта, - поясни Елела. – А мястото на Лиза е ето там, в Храма на Здравето.

Към момичетата се доближи една жена с добри лъчисти очи. Протегна ръка към Лиза и ласкаво произнесе:

- Здравей, Лизенка! Аз съм твоята прабаба. Ще те отведа в Двореца на цветовете и светлината.

Пътниците се насочиха към едно от съоръженията заедно с други хора, които се отправяха в тази посока.

Насреща им излезе служител от Храма на Здравето и поведе Лиза към висока кръгла зала със сводест таван. На тавана имаше прозорци, украсени със скъпоценни камъни. През прозореца в помещението струеше ярка светлина във всевъзможни оттенъци на дъгата: розов, жълт, оранжев, син, зелен, тюркоазен Нямаше само бял и черен цвят.

- Твоята душа е страдала много, - обърна се към Лиза служителят от Храма. – Сега е време да се пречисти. Застани в центъра на тази лъчиста енергия и се окъпи в нея!

Лиза направи крачка напред и беше заобиколена от разноцветни пламъчета. Лицето на момичето се изглади и върху него се появиха възвишени и дълбоки преживявания.

След няколко минути Лиза отвори очи и излезе от лъчистия поток:

-О, колко е прекрасно! Сякаш отново се родих! Тези разноцветни вълни успокояват болката.

-Почувствай покоя, който те изпълва, - напътстваше я служителят на Храма. – Той има чудодейна лечебна сила.

След това служителят се обърна към Оля и с доброжелателна усмивка отговори на безмълвния й въпрос:

- Това чудесно място е предназначено за хора, чиито тела са били подложени на мъчителни страдания в резултат на катастрофи или болести. Когато тези хора попаднат от тази страна на живота, тях ги изпращат именно в Храма на Здравето, за да могат техните фини тела да се обновят и изцелят напълно. А едва след това техните духовни водачи ги отвеждат на други места, където всяка от тях започва да работи над изучаването на собствената си еволюция.

При тези думи прабабата подаде ръка на Лиза:

- Да тръгваме, мила, време е!

- Довиждане, момичета! Благодаря ви за помощта! – Лиза помаха с ръка на прощаване и заедно с прабаба си се отправи на по-нататъшно пътешествие.

Оля отново се обърна към служителя на Храма:

- А такива като мен, живеещи на Земята, може ли да идват тук?

- Разбира се! Ние сме тук именно за това – да оказваме помощ на всички страдащи души, в това число и на живеещите на Земята. Ако само пожелаят да дойдат тук, ние ще ги посрещнем с радост и любов. Защото процесът на изцеление е немислим без енергията на любовта.

- Ако искаш да бъдеш здрава, Оля, - добави служителят на Храма – постарай се да се изпълниш само с добри, позитивни чувства. Не се тревожи за болестите. Под влиянието точно на твоята лечебна енергия, те сами ще си отидат. 

А ако искаш да посетиш този храм, само пожелай и ти ще се окажеш тук! 

Сега моля за извинение, има още много чакащи да се лекуват.

Оля благодари на служителя на Храма и започна да разглежда другите съоръжения.

- Трябва да тръгваме! – подръпна я за ръката Елела.

- Ще се върнем ли тук? – умолително я погледна Оля.

- Разбира се, ако поискаш!

И момичетата се отправиха към дома.

 

  

ГОБЛЕНОВАТА ЗАЛА
Image   Елела прилетя едва на петата вечер. Но Оля не се разстрои. Тя беше уверена, че приятелката й ще се върне, когато има възможност.

Сега Оля с всички сили се стараеше да излъчва в пространството само добри мисли. Това не беше лесно. Защото не всичко в живота се случваше така, както и се искаше. Но сега Оля търсеше във всичко само доброто, особено в това, което не й харесваше.

Приятелката излязла на разходка с друго момиче? А може би имат нещо важно да правят? В това време Оля успя да зашие всички дупки на чорапогащника си, за които все не й оставаше време.
Майка й не я пуска на разходка? Но наистина е късно! По-добре да си легне по-рано и най-после да се наспи! А може и Елела да долети и двете да се отправят на ново пътешествие!

Оля забеляза, че животът и започна да се променя по вълшебен начин. Майка й стана по-добра, приятелките повече се вслушваха в нейното мнение, учителката по литература й постави справедлива оценка на съчинението, а Игор – момчето, което харесваше, изведнъж сам й обърна внимание. Да, каквото и да говорим, стана значително по-приятно да се живее!

Елела се появи, както винаги, неочаквано. Погледна внимателно Оля сякаш четеше мислите й, и радостно се усмихна.

- Ставаш все по-красива! – съобщи тя с тайнствен глас.

- Наистина ли? – зарадвана, Оля притича към огледалото, но не забеляза особени промени. Само в очите й вече нямаше недоволство, както преди.

- Къде искаш да отидем? – попита Елела

- Може ли там, където бяхме предишния път?

- Само че сега ще посетим друго помещение на Храма на Мъдростта – Храма на Съдбата. Наричат го още Гобленовата Зала

- А защо гобленова?

- Ще видиш!

Кратък полет под звездите, преход през сияйната пелена от мъгла - и ето я пред тях познатата живописна долина! Момичетата заобиколиха Храма на Здравето, където се точеше върволица от страдащи души, и през един чудесен коридор облицован със син мрамор попаднаха в огромно кръгло помещение с високи стени и сводест таван. Залата напомняше огромна катедрала с високи прозорци по стените и тавана, през които проникваше светлина в цветовете на дъгата. Отгоре, на тънки въжета висяха изящни полилеи, които даваха допълнително осветление. Покрай стените имаше уютни старомодни столове, на които можеше да се поседне и да се наблюдава Храма, също като в музей.

Цялата долна част на залата, на една четвърт от височината й, беше заета от чуден Гоблен с изумителни разноцветни фигури и орнаменти.

Към момичетата се приближи служител на Храма и доброжелателно ги поздрави.

- Приветствам ви в Храма на Съдбата. Аз съм пазител на Гоблена. Можете да разглеждате шарките, само ви моля , не се вглеждайте.

Оля се приближи до Гоблена. Той целият беше изтъкан от изящни блестящи метални нишки в най-разнообразни оттенъци. Някои бяха по-тънки от косъм. Други напомняха жица и постепенно се удебеляваха, преплитайки се с други нишки в сложни шарки. Трети бяха по-дебели от китка на ръка. Цялата завеса се повдигаше нагоре, блестеше и дишаше, като жива. Никога преди това Оля не беше виждала на Земята такава неописуема красота. Гобленът беше като наелектризиран и вибрираше.

- Всяка нишка представлява отделен живот, - раздаде се гласът на пазителя на Гоблена. – Тук, като на огромна панорама са свързани помежду си всички нишки на човешките животи, всички души, които някога са се въплъщавали на Земята. Тук се вижда как всеки отделен живот е свързан и преплетен с всички други животи и как той, в крайна сметка, влияе на съдбата на цялото човечество. С други думи, на този гоблен е представено единството на всички земни хора. И нито един от тях не може да съществува без другите, защото всички ние сме взаимно свързани и си влияем един на друг.

Оля огледа с възхитен поглед целия Храм. Единият край на Гоблена се появяваше в залата неизвестно откъде, а другият се губеше в безкрайността.

До една от стените момичето видя малка група, в която се открояваше Учител, облечен в дълга широка роба. В ръката му имаше светеща показалка със златист цвят и искрящ кристал в края. Когато Учителят прокарваше показалката по някоя от нишките на Гоблена, тя просветваше и се озаряваше с вътрешна светлина.

- Понякога Учителите водят тук учениците си, за да им обяснят някой заплетен орнамент от Гоблена, - каза пазителят. – Сега той анализира особеностите на един конкретен живот и обяснява как е протекло духовното развитие на дадения човек и доколко той е успял в това.

- А с чии животи се запознават учениците? – поинтересува се Оля.

- Те изучават своите минали прераждания и проследяват хода на своята нишка, за да разберат как тя се е вплела в общата съдба на човечеството.

- А може ли всеки човек да дойде тук?

- Не, тук се появяват само духовно развити души, защото само те могат да проумеят смисъла на гобленовите плетеници на Хрониките на Акаша. А по-слабо развитите души се запознават с Хрониките на Акаша чрез книги, които се намират в Библиотеките.

В това време в залата се появиха няколко нови посетители и пазителят се извини, като остави момичетата да разглеждат Гоблена самостоятелно. Оля се опитваше да запомни поне нещо от чудните шарки, за да го нарисува при връщането си на Земята.

- Този Гоблен е вдъхновявал много творчески личности – художници, скулптори, дизайнери, - отбеляза Елела. – Срещала съм елементи от неговите фигури и в нашивките на североамериканските индианци, и в източните орнаменти.

- А как са попадали тук тези хора?

- По различен начин. Някои – по време на сън, други – в часовете на медитация, трети – в състояние на хипноза. Тук попадат фините им тела. А след това по сребърната нишка те се връщат обратно в своите физически тела.

Оля се огледа и видя сребърната нишка, водеща от нея надолу, към Земята. Значи, всичко е наред.

Момичето се зае отново да разглежда Гоблена. Вниманието й беше привлечено от ярка медна нишка. Отначало нишката беше малка и тънка, но после ставаше все по-плътна, като се преплиташе с множество други нишки и им влияеше.

В този миг до нея се появи пазителят.

- Ти разглеждаш собствения си живот. Но сега за теб това може да бъде вредно, - каза меко той.



- Да тръгваме, - каза Елела. – Ти и без това видя достатъчно много. И нямаш нужда да надничаш в бъдещето си.

Оля със съжаление напусна Гобленовата Зала. Скоро тя се оказа в постелята си и заспа щастливо, без да сънува.

автор на приказката/първа част/ - Елена Илина

източник-sirius1-bg.net

 
< Предишна   Следваща >
Реклама
V. Milcheva
drugs

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България