Със сигурност душата ви ще сe издигне с един етаж нагоре, а може и повече, още докато четете хайку-стиховете на Омила. Възможно е дори да стигнете още по-високо - до върха на онова дърво например, с кацналото върху него гнездо - “око към бога” / “Гнездо на върха на дървото Око към бога” / и да огледате целия свой свят, да премислите и целия си живот до тук – да минете през детството си с мириса на мамината палачинка / “Ой, луна, луна, палачинко мамина: кой те метна там?/, да усетите отново първото си влюбване /”Животът ми започва с теб – казах ли ти това не помня”/, да си спомните своята земна задача /Небесна мисия: да цъфнеш и да вържеш плод. Просто е./, да потърсите пътя, по който вървите към себе си. /Път и пътник съм: пътят ми е невидим- у мен се вие./    Много мъдрост и много зрялoст изпълват цялата книга  "Етаж нагоре" и ... подсказват първия въпрос към нейния автор. /А кой е той, ще трябва да отгатнете вие, читатели на "Зона Здраве", защото Омила е само псевдоним. Ще очакваме вашите отговори  най-късно до 8 март включително, чрез  посочения в контакти начин за връзка с екипа  -  ще има награди/. - Вие откога пишете хайку и кога успяхте да достигнете  такава  зрялост?

--  Започнах 1994 година. Бях с  внуците си и дъщеря ми на море и там поетът Димитър Стефанов ми подари своята книжка “Гората на глухарчето”. Тогава аз за пръв път открих тази прекрасна форма. Това е една много демократична форма според мен. В Япония милиони пишат. Дай боже, дай боже и у нас да се даде път на хайкуто. Да се благослови... защото според мен, това е поезията на 21 хилядолетие - малко думи, минимум думи и много мъдрост, много съдържание, съчетани с едно изключително доверие към читателя. Това се отчита и в историята на японското хайку – че читателят е съавтор. Значи не трябва всичко да кажеш, а да дадеш възможност на читателя да интерпретира. Дори някой от моите триредия в книгата са без пунктуация – това е от уважение към читателя. Той сам да открива динамиката на речта и да събужда своите собствени асоциации. И просто да помисли, да си хвърли мостове към различни спомени, към най-различни случки; към всичко видяно, чуто, прочетено... И да се почувства в един изключителен свят - свят без претенции, естествен, чист, топъл...
- Това изисква много точни думи, а точните думи лесно ли се намират?
- Аз прочетох една мисиъл на Йожен Делакроа и тук в книгата съм я цитирала. Той казва, че "картините се скицират с метла, а се довършват с игла". Това е истина. Аз като завърших тази книга, докато открия кой ще ми я издаде, бродирах така да се каже – просто сама редактирах себе си. Права сте. Трябва да се намерят думите. И тука в момента си спомням казаното от великия Маркес: ”Всички ние имаме достъп до езиковото богатство на своя си роден език, но какво ще вземем и как ще го подредим – това е стила на автора – това е подбора”. Това е много важно - да намериш точната дума. Това е един много продължителен и труден процес. Когато всичко е готово, ти се струва, че е много леко, но не е така. Уверявам ви, че не е така. Например ...имам едно хайку:

”Ранното слънце
с дълги ръце ме обгръща.
Децата още спят”.
Това са едни мигове откраднати, когато децата още спят и може би този, които го е казал има нужда от ласка, от нежност и затова използва ранните часове на утрото. И аз сложих   " младото слънце"... Ето ви един, смея да кажа, еротичен подтекст. Така случайно ми дойде това. Хайкуто е стихотворение на образа и на чуството.. Знаете ли – да ви доверя нещо – дано да не стане скандално... Аз вече не мога да чета друга поезия. Във вестниците виждам много, много излишества от думи за нещо, което може да се каже с малко думи и дай боже и българските поети, които сега с едно изключително мълчание посрещат моята книга,  да ме преглътнат. Точна дума, точно чувство и точна философия са нужни, за да те разберат хората. И този вид творчество ще се търси и цени все повече и повече през забързания 21 век.”

Всъщност самото хайку се ражда през VІІІ-ми век и дължи своята поява на остроумието на японската аристокрация. Тогава се пишело в 5 стиха и го наричали”танка”. Във висшите кръгове често се забавлявали и играели с “танка” – един започвал и казвал първите два стиха, а другият довършвал с останалите три, ако може да си ги спомни. Ако не успее, съчинявал в крачка друг край. По-късно това забавление се разпространило и сред по-бедните слоеве и те започнали да си общуват по този чудноват начин.

   През ХІІІ-ХІV век се появила модата на нанизаните стихове “ренга”, а след още два века се стигнало до точните и изящни тристишия, които се пишат и до ден-днешен и то вече не само в Япония, но и много други страни в света – днес е познато английско хайку, френско, американско, руско, бразилско... Има и българско хайку. От близо 7 години ние си имаме и Български хайку клуб, който е член на Световната хайку асоциация,  заедно с още 24 държави.

Днес хайку творят не само поетите – вече има визуално хайко. Художниците най-често го рисуват върху керамика. Фотографите също създават свое хайку с моментни снимки на природни и духовни пейзажи и отварят очите ни за нови светове в самите нас. С една дума хайкуто завоюва все нови и нови творчески територии. Коя ли ще е следващата!?  ---------------------------------------------------------------------------------------    Тринадасет  от вас, уважаеми читатели, на "Зона Здраве" се обадиха за  първата ни загадка. Девет  от отговорите са верни, а четири  -  грешни.    Наградата,книга "Етаж нагоре" с автограф от автора , чиито псевдоним е Омила,  печели Румяна Маринова  от  София. Името й е изтеглено чрез жребий.    Омила не е псевдоним на Надя Кехлибарева, не е и на Гинка Билярска.Избрала си го е Цвета Джагарова-това е правилният отговор.