Начало arrow Душата arrow ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ЕДНА НАГРАДА
 
Sunday, December 17 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ЕДНА НАГРАДА Печат Е-мейл
10 Oct 2009

ImageТя се дава на всеки две години, след успорван конкурс с авторитено жури, и е много ценна за всеки български лекар-писател, защото го доближава, макар и с малко, до талантливия наш писател Димитър Димов и му дава  кураж да продължи напред; “защото писането е голямо напрежение, голямо себеотдаване, голямо вълнение - твърди тазгодишният, седми поред, носител на авторитетния приз,  професор Златомир Коларов. Тръгваме заедно с него по дългия път до наградата “Димитър Димов”
- Вие кога започнахте да пишете и кога усетихте, че имате такава дарба?



- Бях на 11 години, когато започнах да пиша и много смело нарекох първата си книга роман. Тогава се наложи да се преместя от едно училище в друго и учителката по немски реши, че трябва да стоя и да слушам, за да възприема слухово езика. И понеже възприемането не вървеше, аз си взех една тетрадка и започнах да пиша. Бях решил всеки ден да написвам по един роман – първия ден за цар Калоян, на втория за Иван Асен и така за нула време Първото българско царство беше готово. След това подхванах и Второто.
Още тогава обаче започнах да се досещам, че това не става за един ден и че за такова нещо е необходимо много повече време, макар че тогава изписах набързо десетина тетрадки. Понякога ги поглеждам тези ръкописи и независимо, че написаното е наивно и по детски немощно дори, разбрах , че то тогава е тренирало стремежа ми да се изразявам с думи.
Спомням си, че по това време моите съученици играеха навън, а аз стоя в къщи и пиша, защото това ми желание беше по-силно от желанието да играя с тях.
 И така стана. С големи прекъсвания, с чести връщания към литературата в продължение на цели 40 години.
- А кога събрахте смелост да покажете публично това, което правите?
- Жорж Санд е казала, че си струва да се напише една книга дори и само за един читател, но аз не мисля така. Писането е голямо напрежение, голямо себеотдаване, голямо вълнение… Вероятно затова всеки автор има нужда да бъде четен по възможност от целия свят. Затова аз все казвам: „Колкото повече читатели, толкова по-добре”. То е като при артистите – всеки артист иска неговото представление да бъде видяно от възможно повече хора. Аз се отплеснах – първата ми публикация, един очерк, излезе доста късно – бях студент на 27 години. А първия си разказ публикувах в пловдивски литературен вестник на 30-31 години.
- А ето че сега получавате наградата Димитър Димов и то в конкурс с още 38 кандидати за нея. 
- Тази награда наистина много ме зарадва, защото тя е признание за нещо, което писах в продължение на почти 30 години.
Романът е написан по една истинска случка. Преди години моят баща ми разказа тази потресающа история – един наш професор-рентгенолог имал някакви стомашни нехарактерни оплаквания и си направил рентгенография. Като виждат снимката, неговите колеги се опитали да я скрият, но той все пак я намира и според това, което разчита, решава, че има рак на стомаха. Това вероятно го е шокирало, той не издържал на напрежението и след два-три дни се самоубил. Когато обаче му правят аутопсия, патолозите не намират и следа от рак. Това е една страхотна история, дошла от живота, както се казва. Супер специалистът-рентгенолог, при това и професор, а той бил наистина много добър, един път сбъркал и то върху себе си. А според мен и втори път е сбъркал като е посегнал на живота си, без да изчака допълнителните си изследвания.
Тази история наистина ме провокира и аз написах един разказ. След това по този разказ написах една драма, която един драматург на театъра на Армията определи като диалогизирана повест. Това от своя страна много ми помогна и от тази драма по-нататък направих една новела. Получи се нещо като журналистическо разследване за причините за самоубийството на един лекар, който сам си е сбъркал диагнозата. Но в тази моя новела не се разбираше накрая защо точно се самоубива този човек. На онзи етап от моята зрялост, най-многото, което можех да кажа по случая беше, че в спора на емоцията с разума, трябва да се доверим на рефлекса си, защото разумът понякога е лош съветник. Тогава даже бях много доволен от себе си, че съм казал нещо толкова смело – не трябва да вярваме на разума си. Сигурно ми е омръзнало по това време да слушам хора около мен, които все съветваха да се доверяваме единствено на разума си.
Но мина време и аз започнах да си мисля: Добре, някой се е самоубил... Има ли значение дали на разума си е повярвал или на емоцията си? Кое е по-интересно, какво точно все пак го е довело до това решение? И тогава се роди втората новела – първата се казваше "Кауза пердута", втората – "Ад абсурдум". Съзнателно съм ги озаглавил като диагнози на латински. Имал съм предвид всичките онези абсурдни неща, които се случват в абсурдния наш свят с абсурдните наши заблуди, които ни довеждат понякога до фатални и абсурдни решения. В този момент от живота си пак бях доволен от себе си – виждах лично израстване в мисленето върху проблема.
Мина още време и аз пак започнах да мисля и да разсъждавам: Добре де, някой се е самоубил и какво от това? По-важно е какво е посланието за живите. За тези, които остават. Изводът ми беше, че животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена и при всякакви обстоятелства. И тогава разбрах,  че това послание би било силно, когато се каже не от живите, които са пристрастни към живота, а точно от човек-самоубиец; точно от този, който е минал през чистилището и е осъзнал грешката, която е направил спрямо собствения си живот. Но как точно става това всеки ще може да разбере от самия роман “Илюзиум магна” / “Голямата илюзия” в превод от латински, защото отговорът е там.

 
< Предишна   Следваща >
Реклама
V. Milcheva
drugs

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България