Начало arrow Душата arrow ВИСОКО, ВИСОКО, ВИСОКО... ВЪПРЕКИ ДИАБЕТА
 
Saturday, August 19 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ВИСОКО, ВИСОКО, ВИСОКО... ВЪПРЕКИ ДИАБЕТА Печат Е-мейл
06 Dec 2009

ImageА високи върхове по земята дал Господ. Боян Петров им е хвърлил око още преди да срещне сладкия си неприятел-диабета, който за всеобщо учудване не успява да обърка  дотам живота му,  че да  го накара да зареже мечти и желания и да кротне мирно и тихо у дома. 

- Кога заболяхте от диабет?

- Аз съм вече десета година диабетик. Има хора, които са с диабет от 20-30 години,  и за тях този период е късичък, но пък аз 

 ги преживях толкова интензивно тези десет години. Непрекъснато пътувам, ходя на експедиции и това ме вкарва в какви ли приключения – от под земята, до най високите върхове на планетата.

- Вие професионален алпинист ли сте?

- Аз съм зоолог. Работя в Природонаучния музей. Моята професия ме завира в пещерите, а душата ми ме тегли към планините. Така че спокойно мога да мина  за нещо като полупрофесионален алпинист.  По време на експедициите аз водя наблюдения върху здравословно си състояние и провеждам изследвания върху животните, които непрекъснато събирам. Така че дори и да не изкача някой връх, аз се връщам с пълна раничка животни и безкрайно доволен , че съм уползотворил този престой, който са ми осигурили  моята професия и моето заболяване.

- Как се решихте първия път и какъв беше той – под земята или над земята?

- Аз и преди това си водех такъв живот – непрекъснато пътувах, пътешествах..

- И изведнъж диабет?

- Точно така, направо изведнъж. Когато диабета ме халоса по главата още първия месец , буквално на 25-тия ден аз заминах за Румъния за една експедиция. И тогава още разбрах, че мога горе-долу, разбира се с много ограничения, да съм както преди… защото все пак трябва  пет пъти на ден да си слагаш инсулин,  да се бокцаш за кръвната захар и да ядеш всичко друго, но не и сладки неща – това е ужасно трудно, защото ти имаш нужда от бързи въглехидрати – шоколади, подхапвалки сладички… Аз обаче вече не мога да ги правя тия неща и това малко усложни живота ми. Добре че на пазара вече се появяват заместители, че да не страдам чак толкова – аз преди много обичах шоколад  и сега пак си го обичам, обаче…хапвам много, много рядко.

- И то за диабетици.

- За диабетици разбира се, но и тук там ако ме почерпят с някакъв бонбон, примерно за рожден ден, си взимам едно бонбонче, но това е много рядко, изключително рядко.

- Когато катерите нагоре, за какво внимавате най-много, освен за кръвната захар? Има ли тънки моменти, за да свършва всичко благополучно?

Image  Нагоре с помощта на въжето
- Преди всяка експедиция аз инструктирам хората, с които съм, какво трябва да правят, ако изпадна в хипогликемия. Хипогликемията е едно такова шоково състояние – ти загубваш представа къде си, кой си и какво трябва да направиш. И ако това ми се случи някъде, където вися на въже примерно, буквално ще си замина от този свят. И затова всички около мен трява да знаят какво се прави – веднага да ми дадат захар. Имам в себе си винаги едни специални ижекции с глюкагон, който е един много бърз захар и те усвества до 20 минути след като ти сложат инжекцията. Ако те не знаят тези неща, може да стане страшно. Както ми се е случвало например като пътувам в автобус – хората обикновено си мислят, че съм изпаднал в кома. Затова аз в портмонето си нося едно картонче, на което пише “Аз съм диабетик. Написал съм на него и кратки инструкции какво се прави в такива случаи – ако падна и някой започне да бърка в джобовите ми, да знае как да ми помогне.

- Какво може да се направи – примерно аз вижам вашето картонче и...

- Независимо от това дали аз съм контактен или не, Вие трябва да се опитате да ми дадете нещо сладко – примерно кола – тя е най-бързият начин да излезеш от състоянието. Може да се даде захарче, мед. Макар че медът е малко опасен , защото не винаги можеш да го навреш в устата на човека, а ако успееш, можеш да го задушиш. По добре насипна захар, защото тя се разтваря от слюнката в устата. Таблетка декстроза също действа   добре. Аз си ги взимам от Германия, защото тук ги няма. Поне веднъж седмично ми се налага да си взема една таблетка. Разбира се при експедициите са по-сложни нещата, защото там животът ми просто е застаршен, ако изпадна в хипогликемия.

- Имало ли е вече такъв случай?

- В палатката ми се е случвало. Вече изтощен и уморен от катеренето, аз съм се прибирал в палатката и в един момент се започва - уж вече се спокоен, че не си на въжето, че не висиш по скалите, а си се прибрал и ...  Спомням си през 2001-2 година как като тръгнах към един от маршрутите и по пътеката още припаднах. Тогава отивахме до едни ледени водопади до Северния Джендем. На българска земя дето се вика бях, но ми се случи това. Веднага хората около мен реагираха и ме усвестиха. Това пък от друга страна беше  знак за мен, че нещо греша с лечението. А лечението е да намаляваш инсулина, когато катериш. Примерно когато съм в града, аз си слагам инсулин пет пъти на ден, а там това го правя три пъти и то с много по-малко единици. Ако имах помпа  щях да се чувствам по-сигурен и по-добре. Сега малко го карам така на усещане.

- А това движение нагоре и надолу как Ви се отразява?

Image  
- Още в началото на заболяването си установих, че с ходенето нагоре по върховете и надолу по пещерите, аз намалявам стойностите си на гликирания хемоглобин. Когато аз се движа, участвам в експедиции и съм активен, кръвната ми захар е винаги в нормата. Застоя ли се в София повече от 3-4 месеца, тя веднага се качва. Просто движението е много важно за диабетика. То направо е равно на живот.

- По кои български върхове сте били вече?

Image  
- По всичките без изключение. Влизал съм в над 400 пещери, обиколил съм почти всички континенти без Антрактида. Тази година примерно съм изкачил трите най-високи върха на Африка – Килиманджаро, Кения и Рубензори, после двата осемхилядника – Гашербрум 1 и Гашербрум 2. Май месец направих опит на връх Сюбхан, които е един вулкан  в Турция, но не го изкачих – има и такива случаи. Просто случих лошо време.

- Трябва ли човек да е разумен в желанието си да катери върхове?

- Ами те върховете ще си стоят там. Въпрос на желание е да опиташ или да отидеш втори, трети, пети път. Има трудни върхове, има силна природа, много по-силна от тебе и когато ти се сблъскаш с нея, не трябва да си с рогата напред и на всяка цена. Пък и човек носи отговорност и за близките си. Застраховани сме за по 20-30- хиляди евро, но все пак животът е друго нещо. Наистина има случаи хората да изкачат един връх на пети опит дори.

- Сигурно са възможни и инциденти?

- Тази година в Хималаите преживях такова нещо - без малко да се пребия. Последния ден на акспедицията минавам по една турстическа пътека и реших да направя една снимка на 50 метра от пътеката на пейзажа отсреща и на връщане се спънах и полетях... 13 метра съм летял в една снежна цепнатина и паднах върху един снежен мост вътре в нея. Страшно се контузих и една седмица уринирах кръв и още пия лекарства. Важно е в такъв момент да не загубиш присъствие на духа. Щом се събудиш от шока от падането, веднага си казваш, че имаш някакъв шанс да оцелеш и започваш да проверяваш имаш ли нещо счупено или не. Много адреналин се излива в тялото ти в такова състояние. Ти дето се вика и болката не чувстваш, а трепериш целия и постепенно започваш да анализираш ситуацията. Наоколо нямаше хора, но аз си знаех,  че ще ме намерят. Просто ще видят раницата ми, че е там. А и слава богу бях казал, че отивам по пътеката нагоре да правя снимки. Стоях в тази цепка 40 минути – не е много , но пък е 13 метра под земята и колкото и да викаш хелп, хелп, няма никой ... Той звукът просто не излиза на повърхността.

- А когато сте долу под земята, из пещерите, рисковете какви са? Врероятно горе едни, долу други...

Image  
- Под земята ... там пък е ужасно кално, потънал си до кръста дето се вика и като тръгнеш да си слагаш инсулин, не можеш да намериш първо къде да си измиеш ръцете. За да си измериш кръвната захар, ти трябва чиста кожичка. Но аз вече знам как стават нещата там. Аз съм седял по 18-20 часа в пещера, което значи , че минимум 4 пъти съм си слагал инсулин, два пъти съм си мерил кръвната захар. Няма непреодолими неща, стига да го искаш. Аз често ги разказвам тези неща на децата, защото са чисто практически неща от моя живот. Важното е да не се срамуват, че са диабетици и да знаят как да си направят инсулин на публично място ако се наложи. В чужбина е абсолютно нормало в едно заведение човек да си извади писалката, да си сложи инсулина и да се нахрани след това. Там никой не го подозира, че е наркоман примерно... У нас  като си извадиш писалката в заведение, погледите веднага се насочват към теб и усещаш, че хората си мислят разни недобри неща, дори ужасни.

- Аз досега си мислех, че две страсти са обсебили живота Ви – пещерите и върховете, но сега разбирам , че има и трета – фотографията.

Image  
-  Ами да... те и трите вървят заедно. Фотографията документира това, което аз виждам. Аз вече дори знам като ходя някъде и снимам, кой от кадрите ми ще бъде интересен. В смисъл на него да се вижда примерно как аз окалян до ушите си правя инсулинова инжекция. Или на 8 хиляди метра пак по същия начин – вадя си инсулина и си го слагам. Въпреки че там всичко става страшно бързо – докосваш върха, снимаш и слизаш, защото може да стане страшно.

- Какви са най-интересните Ви фотопопадения?

- Аз имам над 60.000 снимки. Снимал съм какво ли не... най-трудно е когато си сам, няма кой да те снима и трябва да го направиш сам. Примерно отиваш сам на върха – там започваш да измисляш системи, за да направиш хубава снимка на себе си, защото доказателството, че си бил там е само снимката. Голяма мъка е като снимаш как си правиш сам инсулин, защото с едната ръка си слагаш инсулина, а с другата трябва да снимаш. Не е невъзможно нещо, но не е лесно. Нужна е практика и...  започва да става.

- На кои върхове бяхте сам?

 ImageБоян със съпругата си Радослава 
- На много върхове бях сам. Бил съм сам на най-високата  точка на Южна Америка – връх Контягуа, Бил съм на Макнилни - най-високата точка на Северна Америка. Сам съм бил на един от 8 хилядниците - Гашербрум 2, в България на стотици върхове съм бил сам. Не е нещо необичайно сам да се изкачвам. Малко е страшно при самотните изкачвания, защото знаеш, че ако нещо се случи с теб, ти просто ще си останеш там. Затова рискът е много голям , но това пък те прави изключително отговорен. А като си отговорен, ти си много концентриран и някакси нещата минават много по-добре. Когато съм с компания понякога се забравям – знам, че някой ще ме види, ще мисли за мен, ще помогне. А като си сам, отговорността се умножава по десет и само така успяваш. 

- Преживяли ли сте такава рискова ситуация?

- Ами имало е. За десет години с диабет са ми се случвали такива премеждия, при които свят да ти се завие. Влизайки например в пещера веднъж, усещам как кръвната ми захар започва да пада – разтреперваш се в началото и от това състояние. Времето до момента,  в който трябва да вземеш веднага нещо сладко, е много кратъко. Ако до 5 минути ти не вземеш някаква захар, направо рискуваш да изпаднеш в хипогликемия вътре в пещерата. Затова сега аз във всеки един от джобовете на екипировката, с която ходя, имам бучки захар и такива едни специални таблетки с декстроза. Това е монозохорид, който е много бърз –схрускваш една таблетчица и тя много бързо те нормализира. Ако хапнеш блокче шоколад, ще поемеш и мазнини, и други неща и то ще те нормализира след 20 минути, докато декстрозата действа буквално за секунди.

-    А снимките... показвали ли  ли сте ги някъде?

- След всяко едно пътуване, аз правя презентации. Те са правени на много различни места в България и в чужбина. Сего в Хърватска, Словения и Унгария показах, че с диабета нещата са възможни и това е по инициатива на спонсорите ми. Аз успях да превърна недостатъка в предимство – т.е. недостатъкът, че съм диабетик, ми даде предимството компанията Ели-Лили да ми дава инсулините и да ми финансира експедициите. Аз после им връщам жеста като участвам в събития, организирани от тях и от световни диабетни организации за деца, за възрастни, за медицински сестри. И хората виждат, че въпреки диабета ... щом може някой да прави това, което правя аз, защо пък и други да не започнат да го правят. Аз не казвам, че всеки може да ходи и да качва осемхилядници, но можеш да правиш тези неща, които те карат да се чувстваш пълноценен. Това е напълно възможно. Ти трябва непрекъснато да доказваш, че си жив с преодоляване на поредните предизвикателства.

-  Кое е най-красивото място, което очите ви са видяли до сега?

-    Още не съм го видял. Аз изкачвам един връх, за да видя следващия, по който ще се катеря. Затова и неизкаченият връх е моя любим връх. Планините са място, където можеш да се почувстваш ужасно самотен. Аз така се почувствах на втория осемхилядник, на който ходих – Гашербрум две, което значи “Сияйната планина”. Те са едно и две – просто единият е малко по-ниско от другият. Там чувстваш мощта на гигантската планина, на която ти си абсолютно сам. Случи ли ти се нещо непредвидено , оставаш завинаги в нея. Най-близката ти помощ да кажем е на 3000 метра по-надолу , където е базовия лагер – три дни път ходене има до него. Ако те заболи зъб, най-близкият зъболекар е на седем дни път най-малко надолу. И то път пеша плюс още един ден път с джипове. Затова на подобни експедиции хората тръгват много подготвени и прегледани отвсякъде. И просто  се молиш да не ти се случи някаква такава случка, че да ти е необходима медицинска помощ. В Хималаите тази година загинаха четирима човека само за тия 50 дни, в които ние бяхме там. Аз  даже спах в палатката на един загинал испанец – той просто изчезна. А там да изчезнеш, значи си загинал. Тръгнах към върха, за да го намеря като тяло, но не го намерих, дори и следа не намерих... и така. След тези случки, аз всеки ден се радвам на всички, обичам всички хора около мене... да не съжалявям дето се вика, ако умра, че не съм им дал най-добрите си чувства. И наистина няма по-лошо от  неподготвена смърт. Аз като заминавам за експедиции, си оставям в чекмеджето завещание – на тоя това, на оня онова... Защото аз съм натрупал ограмна екипировка, литература и какво ли там и го разпределям със списък на кой какво. И като мине експедицията, скъсвам го...

-  И после пишете нов!

- После пиша нов, защото се променят нещата.

-   Не случайно казват, че когато духът на човек е много силен, мечтите му са крилати.

- Точно така е. Духът движи тялото. Ако няма хъс и мотивация  и най-здравите и силни атлети ще стигнат до подножието на върха само. Мене ме качва силната навивка да го направя. Аз за това съм отишъл.  Ти трябва непрекъснато да доказваш, че си жив, с преодоляване на поредните предизвикателства. Специално за диабета проблемът е психологически. Аз затова ходя и правя тези презентации пред възрастни хора и пред деца – да ги вдъхновявам, да ги нахъсвам

- Дай боже винаги да я имате тази мотивация. Семейството как преживява докато Ви няма? Стискат ли ви палци?

Image  Боян с Тея и Явор
- Няма жена, на която да й харесва мъжът й да го няма по 6 месеца в годината, затова сега аз се старая да я вземам с мен -  тя беше с мен в Африка като участник в експедицията, но на Хималаите не я взех, защото там просто не можеш да отидеш неподготвен. Тя се казва Радослава и се занимава с уеб дизайн - нещо много далечно от катеренето.
 ImageБоян с Радослава и Явор 
Имам две деца Явор и Тея – Явор е на три, а Тея на 11. Малкият не разбира какво точно се случва, но Тея... Аз съм я вземал на тренировъчни ходения с мен и тя просто знае за какво става дума и какво ми е ежедневието. Но за една жена с такъв съпруг като мен е много тежко. Все да ме няма...

- Важното е, че Ви трепери... това може би е по-страшно от това, че Ви няма.

- Тя си знае.

 

 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България