Имаме си вече  такъв  благодарение на  д-р Тотко Найденов. Медицината е забъркана във всичките 222 любовни истории, които той разказва – затова тази негова, 30-та поред книга, беше представена в навечерието на празника на българския лекар.

 “В този сборник от разкази аз не описвам  само отношения между лекар и сестра, а също и между лекари и пациенти, между сестри и   пациенти или между самите пациенти,  на които аз или някой друг  е бил наблюдател. И аз съм ги описал – всички до една са абсолютно  

достоверни – разказва той при представянето на “Български декамерон”. Разбира се някъде има и художествена измислица, но така  е в литературата, иначе книгата  би била само  факти и документалистика.

- Разказваш житейски истории,  за които хората обикновено говорат на ухо?

- Историите са весели и тъжни. Плакал съм и съм се смял, докато съм ги писал.Те започват от студентските ми години в Пловдив – там бях свидетел на много любовни истории и започнах да ги описвам – после усетих  декамерновия им привкус . След това бях лекар в  Ямбол шест години, бил съм няколко месеца лекар в  с. Ръжена, Смолянско и видях какво ли не. Имаше един директор, който всички в Ямбол започнаха да наричат „стреляният директор”.

- Защо си е спечелил такова име?

-  Защото отива при една офицерска булка, когато мъжа и заминал на стрелби. Но става така, че той се връща най-неочаквано, заварва ги двамата, вади пистолета и започва да стреля. Но не къде да е , а в краката му. Офицерът  стреля, а директорът подскача от крак на крак – хем смешно, хем страшно.

- И какъв е краят?

- Краят вече се разбра – започнаха да го наричат „Стреляният”. А аз в разказа го наказах с това, че той вече не може да танцува – нали е стрелян в краката. 

-  Описал си  истории с герои възрастни хора. 

-  О има. „На любовта всички възрасти са покорни” е казал Пушкин. Няма да забравя… и това съм го описал. Един старец в селото, в което бях лекар, обичаше да показва, че е много як, демонстрираше мъжка сила и чупеше орехи със зъбите си. Веднъж бях у тях за преглед  и той, за да покаже пред бабата си, че нищо му няма, лапна един орех и започна да го чупи . Чу се такъв звук, че и аз и жена му си помислихме, че този път се е счупил не ореха, а зъба му. И тя извика: “Счупи си зъба, ба!” - Не съм – отвърна старецът и лицето му замръзна, за да не покаже, че го боли. Бабата обаче настоя на своето и ме помоли да погледна зъбите му. Направих го и видях, че наистина зъбът му е счупен. Но… пред жената казах, че зъбът е на мястото си и е здрав. После старецът дойде при мен и ми благодари, че съм му спасил мъжкото достойнство.

- Ти си виждал много влюбени хора – едни за дълго, други за кратко; едни влюбени открито, други по ред причини тайно и по „декамеронски” в името на “спорта”.  Какво представлява влюбеният човек?

- Той е едновременно щастлив и болен. Влюбеният човек наистина е болен, защото носи в себе си буря от хормони и това го разпъва на кръст. Сънят му е нарушен - особено когато любовта му не е споделена. Той е като луд буквално – разсеян, отнесен…

-  Кой изпада в по-голяма лудост – жените или мъжете?  

-  Разбира се, че мъжете. Жената е по-пресметлива, по-прагматична. Мъжът е глупак. Той се влюбва сляпо и забравя за себе си.

-  И като изтрезнее?

- Като изтрезнее, първото нещо, което си казва, е : „Как съм могъл!”. Това е. Но от друга страна, това е благословена болест и лудост. Всеки трябва поне веднъж да преживее такова нещо, за да  има цвят живота му. Иначе е много сиво...

- Ти как се влюби?

- Аз поначало се влюбвам изведнъж.

-  Имало ли е и разочарования понякога?

-  Много пъти. Много пъти съм се разочаровал, дори безброй пъти. Но… независимо от това, човек не трябва да губи доброто в себе си, не трябва да зачерква любовта. Защото любовта в повечето случаи е към живота, към патньора, към децата… това също е любов. Сега не говорим само за секс. Любовта си е друго нещо – тя и в Библията се препоръчва на всеки човек. Тя за мен е най-градивното чувство.