Начало arrow Любопитното arrow ИЗ CV-ТО НА БЪЛГАРСКАТА ФОТОГРАФИЯ
 
Friday, April 23 2021
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
ИЗ CV-ТО НА БЪЛГАРСКАТА ФОТОГРАФИЯ Печат Е-мейл
15 Nov 2010

Image  
В началото на ноември  Националната  библиотека “Св. св. Кирил и Методий” подреди специална изложба, посветена на  фотографското наследство на братя  Карастоянови, която за съжаление продължи само до 11 ноември и малко хора успяха да я разгледат. “Основната ни цел беше да покажем снимки на фамилия Карастоянови, които са много популярни сред хората, но много от тях не знаят кой ги е създал – разказва по този повод 

старши научен сътрудник  Ружа Симеонова. Бяхме решили да покажем цялотонаследство, което тръгва от дядото Никола Карастоянов, който е първият печатар на България, продължава  се от неговия син – Анастас Карастоянов, който помага на своя баща Никола, развива щампарски занаят, а по-късно става и фотограф и се поема от синовете на Анастас -  Иван и Димитър Карастоянови. В по-ново време синовете на  Димитър – Бончо и Божидар Карастоянови, стават кинооператори и фотографи и така продължават фамилния занаят...

 ImageНИКОЛА КАРАСТОЯНОВ 

Затова  моят разказ ще започне от  основателя на тази фотографска фамилия - Никола Карастоянов. Имаме снимков материал за неговия дом  и  снимка на възстановената типографска машина, която ни беше предоставена от Регионалния музей в Самоков.   

Image АНАСТАС КАРАСТОЯНОВ 
Синът на Никола Карастоянов – Анастас, заминава през 1862 година за Белград, за да си закупи букви и остава там, защото попада в много сложна ситуация. В този момент се бомбардира Белградката крепост и започва тежък конфликт между гарнизона в крепостта и местното сръбско население, в който участват и наши българи. Анастас попада в средите на българската емиграция, загубва буквите и започва много често да посещава хотел "Сръбска круна" – известен  като „щаба на Раковски”. Първоначално се занимава с правене на пиринчени печати – той е учил глиптика в Самоков, но случайността го среща с един друг българин – Анастас Йованович, който е художник и управител на княжеския дворец в Белград и ... между другото фотограф. Той го обучава във фотографските тънкости и му дава възможност да работи. След като се научава да прави снимки, Атанас Карастоянов си закупува собствена техника и става придворен фотограф. Той довежда семейството си в Белград  - съпругата Виктория, дъщерите Мариола и Анка и двамата си сина Иван и Димитър. Те попадат в същата атмосфера. Иван дори през 1876 година, като по-големия син в семейството, се записва като доброволец в руско-турската война. Имаме негова снимка като доброволец.
Image  ДЪЩЕРИТЕ НА АНАСТАС - МАРИОЛА И АНКА Image

През 1878 година Анастас преживява две много тежки загуби в семейството си – загубва съпругата и по-голямата си дъщеря и решава да се върне в България. Двамата  с Иван отиват в Свищов, за да получат разрешение от руското командване да работят като военни фотографи на фронта, защото при нас руско-турската война все още не е приключила. Но не им разрешават, защото по това време като  такива фотографи вече работели руснаци и румънци. Тогава баща и син се установяват в Свищов известно време и правят много ценни снимки – на това оставане дължим снимката на вицегубернатора на Свищов и членовете на неговата канцелария – една снимка, която бяхме показали в изложбата. След това се прехвърлят в София и Анастас създава свое ателие.

По-късно се завръщат и останалите членове на семейството, но Анастас внезапно умира през 1880.

Image СИНОВЕТЕ ДИМИТЪР И ИВАН Image 

Синовете му – Иван и Димитър  работят известно време заедно в едно общо ателие, наречено „Братя Карастоянови”. След няколко години обаче се разделят и по-големият брат Иван си построява голяма къща и модерно ателие към нея на улица Самоковска 929 – днешната улица „Граф Игнатиев”. Димитър също си има собствено ателие, което се нарича „Фотографическо художествено заведение”.

 ImageВИЗИТКИТЕ НА ДВАМАТА БРАТЯ  Image

Двамата братя са много интересни. Правят невероятно хубави снимки през това време. Те фактически документират нашата следосвобожденска история и оставят за поколенията портрети на наши политици и държавници – на княз Александър, после на княз Фердинанд; фотографират много ученически и офицерски випуски. Благодарение на тях имаме снимки на висши офицерски чинове от генералния щаб. Пак благодарение на тях всъщност ние имаме образната памет на нашето минало. Всеки един от тях има собствен почерк като фотограф. Дори аз за себе си единият го бях кръстила „майсторът”, а другият „поетът”, защото в снимките на Димитър има една мекота, нещо много артистично, нещо много поетично. Той така успява да разположи фигурите в своите снимки, че немите образи от снимките говорят и излъчват послания.

 Image СНИМКА НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Тази памет е свързана и с няколко много интересни истории, главният герой в които е основно Иван.

- Да започнем с първата?

- Първата иванова история ни отвежда към далечната 1872 година, когато той се връща при роднините си в Самоков с намерение да създаде фотографически кръжок и да научи младите хора там  на занаят. За целта той пуска едно обявление в цариградския вестник „Право” и ги приканва да отидат на този кръжок. Пропуснах да кажа, че още преди да се върне и да отиде в Самоков, той и баща му създават едно ръководство по фотография – и вероятно кръжочниците са щели да се учат по него. То беше показано на изложбата -  първото писмено българско ръководство по фотография, създадено от българи.

И така...  Иван  се връща в Самоков в 1872г , а през септември става обира на хазната при арабаконашкия проход. И когато по-късно довеждат  в София заловените участници в него, софийският паша, който  научил, че в Самоков има фотограф, праща конвой да го доведе, за да ги фотографира.  Всъщност за тази история много мастило се е изписало и всеки разсъждава дали Иван е фотографирал тогава Левски. Едни казват „да”, други „не”. Дори някои разсъждават, как би изглеждал Левски, ако намерим неговата снимка от този момент. Но в спомените на Иван Карастоянов, които също показахме в изложбата, той много ясно казва, че е имало заповед да бъде фотографиран и Левски, но после е дошла друга, която е отменила първата. Така че той е фотографирал всички останали, само не и Левски. И явно по тази причина не притежаваме последна снимка на Апостола.

Другата интересна история, свързана отново с  този много препатил фотограф Иван  Карастоянов е неговото отвличане през лятото на 1888 година от една много известна шайка „бандата на братя Николови”. Те били разселени в Микре и действали най-напред в  тези околности. По-късно обаче се прехвърлят към кюстендилския край, около Рилския манастир. Там отива и новият ни княз – Фердинанд, а Иван Карастоянов като придворен фотограф е трябвало да го придружи. Налага се обаче фотографът да тръгне няколко дни по-късно от княза и известните братя го пленяват по пътя –  решили, че е депутат и има пари, защото пътувал във файтон, бил облечен в костюм и с бомбе на главата... Пленяват го и го принуждават да напише бележка за откуп – бяхме показали тези две бележки в изложбата. Те са много сърцераздирателни – едната е за искане на финансова помощ от княжеския конвой, а другата е направо прощално писмо до съпругата на Иван - Райна. Първата бележка завършва много съвременно „ И потеря никаква не пращайте, иначе сме погубени”. От Иван Карастоянов искат три хиляди лева и две за слугата му. Тук в Националната библиотека  имаме и пазим снимка на тези разбойници, които по-късно са заловени и осъдени в София от военен съд.

- Той ли ги е снимал?

- Той ги е снимал , да! И с тази снимка е свързана трета история – тя наистина е и малко моя. Когато за първи път дойдох на работа в  библиотеката  в „Сбирка портрети и снимки”, тогавашния ни ръководител с.н. сътрудник Дора Попсавова ми даде една снимка, на която имаше трима души с много благи физиономии, облечени в селски дрехи и ми каза: „Ето ти една задача – да разбереш кои са тези хора”. Тази снимка много дълго стоя пред мен, а аз даже не можех да разбера за какво става дума, макар че отзад пишеше: „разбойниците, които ме водиха по гората”.  И тези разбойници бяха изброени поименно.

Стои си снимката?

- Стои си снимката, аз я гледам и нищо не разбирам и няма как да науча кои са тези разбойници. Пък и благите им физиономии не ми се връзваха съвсем с надписа отзад на снимката. Но... мина време, аз започнах да работя върху дисертацията си за македонските дружества, попаднах на едни ръкописни спомени точно от Иван Карастоянов, озаглавени „17 дни в хайдушки ръце”. Когато  ги изчетох внимателно, веднага разбрах за какво става дума. Това са членове  от бандата на братя Николови, които 17 дни са водили фотографа из гората и накрая разбирали, че няма да получат никакъв откуп от него. Освен това, колкото и нелогично да изглежда, те накрая се сприятеляват, решават да го пуснат, без да са получили откуп и даже приемат неговото предложение собственоръчно да напишат едно предложение до Стефан  Стамболов, в което да обяснят какво ги е принудило да хванат гората  и да се занимават с хайдутлук. Иван Карастоянов занася това писмо до адресанта, но то нямало никакъв ефект, защото Стамболов е бил много суров  в това отношение. Той влиза във връзка дори със сръбското правителство, за да се организират двойни потери. Разбойниците са хванати, доведени са в София, съдени са и най-интересното е , че Иван Карастоянов се явява на делото  в тяхна защита, явно обхванат от т.н. стокхолмски синдром. И понеже това се случва преди истинската случка, която дава име на стокхолмския синдром, можем спокойно да се попитаме, български ли е стокхолмския синдром. Те са осъдени на смърт и са обесени в двора на Черната джамия – днешната църква „Свети седмочисленици”. От това време имаме още една снимка – на Иван Карастоянов и стражаря Георги – те и двамата са били пленени от едни и същи хора в един и същи ден и се снимат по време на делото, когато стражарят идва от Дупница, за да свидетелства. Иван Карастоянов малко настройва обществото срещу себе си, но всичко приключва с времето.

- Има ли още “иванови" истории?

Има. През 1889 г. група пазарджишки дейци решават да направят една книга за възпоменание на априлското въстание. Те наемат Стоян Заимов, като бивш поборник, да напише тази книга. Стоян Заимов приема условията и започва да действа. Той се оказва  невероятно добър организатор, но лош изпълнител – натрупва страшно много материал за писане, но не успява  да се справи с писането. И тогава пазарджишките дейци прехвърлят ангажимента за написването на книгата в Пловдив. От Пловдив натоварват с тази задача един млад и обещаващ тогава историк, завършил в чужбина. Това е  Димитър Страшимиров. Той наистина написва история на априлското въстание, издава и сборник с документи за него.

- А къде е фотографът Иван Карастоянов в  цялата тази история?

Веднага ще Ви кажа - Стоян Заимов наема най-добрите фотографи да направят снимки на останалите живи участници в априлското въстание, на местата и обектите, свързани не само с въстанието, но и с времето преди това. Така че между тези хора, които са направили  снимките е и Иван Карастоянов. Той тръгва и обикаля по всичките тези обекти с една тежка над 50 килограма камера и само с една чанта багаж. Качва се дори чак на Еледжик, за да снима. И освен снимките, прави и един списък, благодарение на който ние днес може да разберем какво всъщност е заснел. Иван  Карастоянов дори не получава и пари за този свой труд – доста писма имаме, в които той моли да му се плати – все пак той дал пари за път, за прехрана, за придружители... Добре, че се намират пари да издадат този том за Априлското въстание, в който между впрочем няма снимки. Има само няколко рисувани портрета по оригиналните фотографии, които притежаваме. Много по-късно, във връзка с годишнината на въстанието, издателство класика преиздаде „Записките по българските въстания и тази книга ние я илюстрирахме със снимки от Иван Карастоянов.


 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България