Така може би е най-добре да се чете книгата на Ана Илен „Махалото“, която излезе от печат броени дни  преди Коледа.

С широко отворени очи, за да не пропуснем нито миг от спектакъла,  който тя е разположила на 127 страници в своята книга и е дала главните роли на един световноизвестен виолончелист и диригент, на неговата асистентка и на фирма -организитор на концерти и опери в Европа и Латинска Америка – един триъгълник, в чиито пространство е еднакво интересно и пред завесата, и 

зад нея. Прекрасно е, че читателят може да следи и двете действия едновремнно, да съпоставя, да размишлява, да негодува, да се смее и да се забавлява, докато и той стигне да извода „La vita e bella!”  

- Вие всъщност пишете този роман за прочутия руски виолончелист и диригент Мстислав Ростропович, изгонен от СССР през 1974 г. заради открито писмо до няколко съвестки вестници в защита на Александър Солженицин / неговите работи по това време са забранени от комунистическата цензура / и свободата на художественото творчество.

- Така е. Аз бях негова асистенка в продължение на три години. И това, което най-много ме впечатли, са високите морални ценности на този човек, с които устоявал на всички изпитания и всички обстоятелства и може би това е нещото, което прави един артист или един човек велик. Въз основа на това, което можах да видя и опозная през тези три години, аз бих добавила и... една велика цел, една велика идея за изкуството, която никога не го напуска и не зависи от обстоятелствата в живота му. Тя осветява винаги пътя му, а той й остава верен до края.

- Този човек е имал необикновена съдба?  

- И то много необикновена - отредено му е да мине през мизерията и славата. Казвам мизерия в духовен и в съвсем буквален смисъл, защото ... докато е бил в немилост в СССР, какво ли не е преживял - и изгонване от страната даже. Като имате пред вид, че по това време е вече извествен и признат по света. Но след това неговото житейско махало се връща в другата посока.  

- Слава Богу, животът никога не стои на едно място...

- Да, да... и добре, че е така. Така че от този момент нататък маестро Слава Ростропович става най -добрият виолончелист на 20 век и най-известният диригент на света.

- Кога се запознахте с него и при какви обстоятелства?  

- Аз бях назначена на работа при неговия импресарио за Европа и Латинска Америка в Монако – той търсеше полиглот, който владее руски език, а аз говоря 6 езика, включително и руски. В последствие му станах и асистентка и това фактически ми даде много възможности да бъда близо до него. Да си асистент на един диригент или на един музикант, означава да си с него от сутрешната закуска до късно вечер - даже до много късно. И обикновено виждаш и съпреживяваш всичко, което се случва с него. Освен това факта, че аз говорех руски също си каза думата - предишната му асистенка е била италианка и са разговаряли само на английски. Друго е някой до теб да говори твоя майчин език – общуването е по-различно, по-сърдечно. Освен това аз съм българка и славянка при това. Не беше необходимо въобще да ми се обяснява какво е комунизъм, какво е руска култура – това всичко за мен беше понятно.  

- Великите артисти, не винаги са сговорчиви хора. Какъв човек беше Слава Ростропович?

- Изключително скромен и трудолюбив. Наистина изключително за човек, който е толкова търсен, ценен и с такава слава...докато му бях асистентка за един от рожденните си дни получи телеграма от Ширак, от Путин, от японския император Хирохито, който също е виолончелист и с когото свирят заедно винаги, когато маестро Ростопович е на турне в Япония. Той е бил личен приятел с Рейган, със Салвадор Дали и с по-голямата част от културния елит на света. И този човек в същото време беше толкова скромен и благ. Представете си го като съвсем нормален човек, който даже ще ви сготви паста за вечеря в дома си, вместо да ви мъкне по ресторанти и приеми. Той обичаше да готви на близките си и да бъде в семейно обкръжение. Имаше си и прекрасно семейство с две дъщери. Много уважение и топлина имаше в това семейство.  

- А как се решихте да пишете книга за него?

- Съдбата ми даде шанс да бъда близко до такъв един велик човек, да бъда свидетел на негови думи и мисли за живота, за изкуството, за музиката. Просто се почувствах задължена да опиша това, което видях, чух и почувствах край него и до него... и да предам неговите послания. Може и други да са ги записали, но аз реших да ги предложа на хората в една по-достъпна форма, не академично само за специалисти и любители на класическата музика. Исках един велик артист да бъде разбран от повече хора. Затова написах този роман „Махалото“.  

                                                       -------------------------------------------------------------------------------------------  

Ана Илен е родена в България, завършва средното си образование в Хърватия, следва в Загреб-Хърватия, Виена-Австрия и Ница-Франция, където завършва магистърска степен по приложна лингвистика. Тя е писател, полиглот и преводач. Живее във Франция. Ана Илен е автор на един роман «Всичко ще бъде наред», публикуван в Хърватия и  България през 1991 г, както и на новелата «Минавайки» публикувана през 1997 г. в България и Австрия.

Маестро Ростропович се ражда на 27 март, 1927 г. в Баку, Азербайджан, в семейството на челиста Леополд Витолдович Ростропович. Родителите му се премествет в Москва, когато той е на 4 години. На тази възраст започва да учи пиано с майка си, а на 7 започва да взема уроци по чело от баща си, който е ученик на Пабло Казалс. По-късно развива уменията си под ръководството на Семьон Козолупов в Московската консерватория, където постъпва през 1943 г. Там учи композиране със Шостакович, а през 1945 г. става носител на златен медал за виолончело на първия в СССР конкурс за млади музиканти.

Младият Слава се разочарова за пръв път от съветските власти през февруари 1948 г., когато приятеля му Шостакович е изключен от Консерваторията заради “формалистките” тенденции в музиката му. Впоследствие реабилитираният композитор посвещава на Ростропович много от творбите си, включително и двата си концерта за чело.   Прокофиев преработва своята Симфония Кончертанте за Ростропович през 1952 г., само година преди смъртта си. След като става лауреат на множество конкурси и награди, в т. ч. и на Наградата Сталин, самият музикант става професор в Консерваторията през 1956 г. През същата година, благодарение на “разведряването” в културните отношения на Никита Хрушчов, Ростропович прави дебюта си като изпълнител в Лондон и Ню Йорк. Освен като изпълнител на чело, Слава често се подвизава и като пианист в рециталите със съпругата си, сопраното Галина Вишневская, за която се жени през 1955 г. Приятелството му с Бенджамин Бритън, с когото се запознава по време на концерт в Лондон през 1960 г., кара британският композитор да напише за него своята соната за чело, симфония за чело и 3 сюити за чело без съпровод. През 1968 г. Ростропович прави дебюта си като диригент в Болшой Театър с операта на Чайковски “Евгений Онегин”.

Две години по-късно пише открито писмо до няколко съвестки вестници, в което защитава Александър Солженицин, чийто работи са забранени от комунистическата цензура и настоява за свобода на художественото творчество. Впоследствие той разказва как е бил извикан на разпит от тайната полиция, до която достига непубликуваното му писмо, на който му е бил зададен въпроса, дали знае “кой се е опитал да очерни името му с това писмо”. Слава веднага отговаря, че писмото е негово. След това признание, възможностите за изпълнения в Русия бързо секват и през 1974 г. той и семейството му получават разрешение да напуснат Съюза за 2 години. Тъй като така и не се връщат, през 1978 г. съветското гражданство на Ростропович и съпругата му е отнето, за да бъде възстановено през 1990 г.

След напускането на СССР, семейството се преселва в САЩ и концертира по цял свят. Впериода 1977-1994 г. маестрото е музикален директор на Националният симфоничен оркестър на Вашингтон, но дирижира концерти и на Лондонския симфоничен оркестър, Новата японска филхармония в Токио, Виенския филхармоничен оркестър, Оркестъра на Филаделфия и Ню Йоркската филхармония. Въпреки топлия прием при завръщането му в Русия – Ростропович запазва жилищата си в Москва и Санкт Петербург, както и тези в Париж, Лондон и Лозана, отношенията му с родните музикални критици остават трудни. След враждебното посрещане на операта на Сергей Слонимски “Виденията на Иван Грозни”, чиято световна премиера Ростропович дирижира в Самара, маестрото се заклева никога повече да не изпълнява в Русия.

Слава обаче продължава да обикаля света и само преди 5 години, на 75-годишна възраст изнася 16 концерта в 11 американски града за 28 дни, прекосявайки страната 2 пъти и изминавайки разстояние от над 16 000 км. Въпреки клетвата си, любовта към родината го връща в Болшой Театър за изпълнението на “Война и мир” на Прокофиев през ноември 2005 г., но спектакълът е отменен заради влошеното му здраве и лошите репетиционни условия.

През април 2006 г., старият маестро обяви, че световната премиера на Ларгото за чело и оркестър на Пендерецки във Виена през 2005 г., е била последното му изпълнение пред публика като виолончелист.  

Като музикант, Ростропович изпълняваше огромен репортоар от произведения, някои от които написани специално за него от едни от най-великите композитори на XX век, посочва The New York Times. Сред тях бяха концертите за чело на Шостакович, концерта за чело, сонатата за чело и симфонията кончерто на Прокофиев, сонатата, симфонията за чело и 3-те сюити на Бритън. Маестрото е свирил и на премиерите на соловите творби на Уолтън, Ауриц, Кабалевски и Мисасковски и концертите на Лютославски, Пануфник, Месиен, Шнитке, Анри Дютильо, Арво Перт, Кшищоф Пендерецки, Лукаш Фос и Джия Канчели. Вероятно благодарение на богатия си репертоар, маестрото бе в състояние да обхване  с челото си невероятен диапазон от музикални акценти. В големите образци на Романтизма, каквито са концертите на Дворжак, Шуман, Сен-Санс и Елгар например, той смайваше слушателите едновременно с оригиналните си интерпретации и с величествената топлина на тоновете. Грациозната му трактовка на сюитите за чело без съпровод на Бах, разкриваше както структурната им логика, така и вътрешната им одухотвореност. Същевременно с това той бе в състояние да представи в пълния им блясък творбите на Модернизма, изпълнявайки с удоволствие необичайните тембри, които композиторите им често изискват.

Като диригент Слава Ростропович също запазваше строгата си индивидуалност, моделирайки често темпото, формата на фразата и инструменталния баланс, за да проличи ясно интерпретаторската му визия. Страстта, която внасяше на подиума индивидуалността си, често превръщаше изпълненията му в нещо неудържимо и неконвенционално. Без съмнение, Ростропович бе най-изразителен и освободен в дирижирането на творбите на своите сънародници като симфониите на Чайковски, Прокофиев и Шостакович. Още в СССР маестрото стана лауреат на най-висшите Ленинска и Държавна музикална награда. Впоследствие за останалите държави бе чест да го удостояват с почетните си звания. Приживе Ростропович е Рицар на Ордена на Британската Империя, Командор на Ордена на Почетния легион на Франция, лауреат на Preamium Imperiale на Асоциацията на изкуствата на Япония, на президентския медал на Свободата и Почетния знак на Центъра “Кенеди”, и член на Френската академия на изкуствата.

Заедно със съпругата си, Галина Вишневская, имат 2 дъщери – Олга и Елена.