Начало arrow Работата arrow МЕДИК НА ГОДИНАТА - 2010
 
Monday, June 26 2017
НачалоКонтактиНовиниВръзки
Основно меню
Начало
Тялото
Душата
Вярата
Чувствата
Домът
Храненето
Работата
Почивката
Красотата
Новото
Любопитното
Полезното
Здравен разговорник
ЗонаЗдраве Магазин
Календар
Нещо различно
Други
Връзки
Контакти
Търсене
МЕДИК НА ГОДИНАТА - 2010 Печат Е-мейл
13 Jan 2011

ImageНаградата за висок професионализъм, която вестник „Форум медикус“ връчва за 20-ти път, тази година получава поковник д-р Александър Парашкевов, ръководител на Военномедицински отряд за бързо реагиране при ВМА. Връщаме се заедно с него назад в годините по извървяния път до това признание.

„Започнах лекарската си професия в русенката военна болница и след като я закриха, дойдох в София – беше временно, но 

 


 

временното стана постоянно и до ден днешен аз работя като военен лекар. А от няколко години се занимавам с нашите медицински мисии в чужбина.

- Каква е разликата между редовия лекар и военния лекар?

- Разликата… примерно аз съм хирург и знам, че една операция от апандисит се прави по един и същи начин и в София, и в Русе, и в Афганистан и дори в Хаити, но условията, в които се работи са различни. При военните това са едни екстрени условия, които изискват почти винаги пълна мобилизация на физическите и психични сили на лекаря.

 

- По-бързо ли трябва да действа един военен лекар и по-смели решения ли трябва да взема?

- Достатъчно бързо трябва да действа, а смелите решения са дотолкова, колкото няма друг… Трябва да решаваш въпроси, за които в цивилния живот има кой да ти помогне, а там се оказваш в повечето моменти сам и трябва да мобилизираш всички свои знания, познания и физически сили, за да разрешиш даден проблем.  

- Особено, когато сте на мисия…

- Да разбира се – там всичко събираш на едно място и даваш всичко от себе си.

- На колко мисии сте били до сега?

- На седем – много пъти в Афганистан, В Ирак половин година, Босна и Херциговина. Като прибавим и последната в Хаити… седем са.Тези мисии вече станаха част от моя живот.

- Много пъти сте били в огъня на войната?  

- Това е специфичното в нашата работа, затова казвам, че военните лекари наистина дават всичко от себе си, за да помогнат. Защото … знаете, че войната е едно голямо бедствие.

- Вярно ли е това, че един хирург става истински хирург, когато е на война?

- Така е. И практиката го е доказала. Когато има военни действия, хирургът работи много, работи разнообразни случаи… не мога да кажа, че експериментира, но прави неща, които в цивилния живот по една или друга причина не би  направил. Там няма кой, ти си единствения и го правиш, за да спасиш човешки живот.  

- През много страшни ситуации ли сте минали?

- Може би аз вече ги приемам не като страшни, а като нормални за по време на война, защото на война е като на война… Има ранени, има пострадали, има мъка, има болка и ти си там и трябва да реагираш. Сега говорим от българска земя и е трудно човек да си представи, че на няколко хиляди километра върви една война и хора загиват. Но когато си там, следиш обстановката, реагираш адекватно и помагаш.  

- Има ли разлика в болничното оборудване и въобще при какви условия работите когато сте на мисия?   

- Условията са добри - относно техниката всичко е на ниво. Почти няма нямане. Нашите екипи работят във военно-полеви болници на НАТО. В момента имаме екипи, които работят във френска болница в Кабул, два екипа работят в Херад и в последно време започнаха да работят в Кандахар наши екипи - в местна военна болница на афганистанската армия.  

- Там съществува ли този ред – осем часов работен ден?

- Когато си на мисия не се говори за работен ден, защото проблемите не са разположени в рамките на едно работно време – те обикновено стават през нощта. Така че ние сме постоянно на разположение. Нямаш право да кажеш: „Спи ми се”, когато има проблем. Когато един лекар е на война, две качества са много важни да ги има – висок професионализъм и човечност.Много са важни тези две неща, за да помагаш на хората. Липсват ли, това довежда до проблеми.  

- Мисията в Хаити беше по-различна, макар и със същата задача – да помагате?

- Аз лично за първи път попаднах на такова място – земетресение с много загинали и пострадали - една мъка, една голяма мъка е Хаити. Трябва да се помогне на тази страна.  

- С какво ще го запомните Хаити?

- Чудя се кое да кажа първо – екзотиката ли или това, което видях… Може би това, което видях – мъката на хората, тези разрушения и разбира се различните от нашата страна климат и природа. Но… мъката на хората трудно се забравя.

- Когато сте на мисия и работите непрекъснато, имате ли очи за нещо друго извън работата. Когато останат малко почивни часове как ги прекарвате?

- Имам си хоби – рисувам. Всъщност това беше другата алтернатива – да стана художник. Моят чичо е известен художник в гр. Русе, Йордан Парашкевов и имаше вероятност и аз да стана художник, но така или иначе обстоятелствата ме насочиха в друга посока. Това не ми пречи да рисувам сега в свободното време, макар че да си призная, отдавна не съм хващал четката. Но много обичам лица. Имам една колекция от лица, които съм си снимал там, където ходя и...  надявам се някой ден да ми остане време да поработя върху тях и да се получи нещо.  

- Там на място не може?

- Не може.Там едно няма много време …  картината иска време и спокойствие, а ти не знаеш кога ще си свободен и кога ще си зает.  

- А имате ли съвет към младите хора, които биха се насочили към тази професия и специално към професията на хирурга?  

- Да, бих им казал да обичат хората. Да са състрадателни – то важи за лекарите въобще, защото човекът идва със проблем при тебе и ти не влезеш ли в положението му… Една дума добра да чуе от теб е по-добрия вариант, дори и да не можеш да му помогнеш

 
< Предишна   Следваща >
Реклама
drugs
V. Milcheva

Creative Commons License
Зона Здраве 2007 (cc); Разрешено е свободното използване на материалите под лиценза Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България