В ЦАРСТВОТО НА ЛЮБОВТА...

12 Jun 2016

Ако го имаше някъде, един от коронованите му владетели със сигурност щеше да бъде и поетът Евтим Евтимов. Той напусна този свят само преди броени дни и може би душата му веднага е полетяла към звездите над Беласица - те първи са осветили и благословили неговата поетична дарба и са му подарили първото любовно стихотворение. След години , пак там, му се случва  нещо необикновено: „Беше 1964 година, на 4-ти април - разказва ми той /преди три години/ с увереността, че ще помни тази дата до края на живота си. Още като се запознахме с Петя/ поетесата Петя Йорданова/се случи това. Те дойдоха с един литературен кръжок на учителите от София – беше към Централния дом на учителите, да се срещнат с нас – петричкия литературен кръжок. Известен беше. И сега има около 30 писатели да членуват в него. Тогава се запознахме. Тогава се появи това чувство в мен. И вечерта като се прибрах в къщи... всъщност стихотворението дойде в душата ми по пътя... Ходихме на Беласица планина всичките – и гостите от София, и ние от нашия кръжок и гледахме отвисоко Петрич. А над нас грееха едни звезди, неповторими звезди... Помня ги. Под нас светеха къщите на града и... те ми се видяха като звезди... и очите й... - Две очи между многото звезди на небето... - Може би така идва любовта. Непоръчана, без поръчка от някой да те срещне нарочно... Нещата станаха случайно, внезапно... - От пръв поглед... - Ами има и такава любов. Дал Господ. И човек започва да пише.Аз за три жени съм написал много стихотворения – Снежана Илиева, първата ми съпруга и майка на сина ми Венко Евтимов, Петя Йорданова  и Романьола Мирославова, която сега е до мен. Тоест при мен поезията дойде от любовта. От любовта дойде... Така написах „Горчиво вино“, „Обич за обич“, „Целия ми свят е свързан с тебе“, "Ако ти си отидеш за миг“, както се казва тази книга, за която искате да говорим. Съжалявам, че не мога да Ви я покажа – още и аз я нямам в къщи. - Тя е съставена по Ваш поетичен дневник, така ли е? - Това е просто един дневник в стихове за една любов, който аз писах в продължение на десетина години навремето. Тогава не съм го мислел за книга. Самата Петя по-късно научи, че съм си водил такъв дневник. - От кого научи? - От мен. Но тя така и не разбра причината за него, дори не погледна какво съм писал ... следствие здравословните събитията, които се развиха... Но Романьола Мирославова, съпругата ми, ми вика един ден: Искам да прочета този дневник. Казах й: Той има значение за мене само, но ще ти го дам. И после ми каза:“Не мога да пипам нищо тука. Не мога да редактирам... то е така написано..." Появи се  и издателят Пламен Тотев. Като му казах какво имам, той веднага се хвана за този ръкопис. Може да се каже, че това беше забравен ръкопис. И той постъпи като истински професионалист– взе ръкописа, сам се зае с него, подготви го, провери някой данни, дали са точно документално казани или не, защото това има значение и ми изпрати по интернет книгата. Прегледахме я с Руманьола, даже се изненадахме, че се е получила една много нова книга. И това всъщност е книга за двама. За една продължителна любовна връзка. То по право не беше връзка, то беше живот, дето се казва. Даже и аз още не мога да усетя книгата си. В нея са публикувани стихотворения и от Петя Йорданова, и мои стихотворения, които са популярни от едно време. Има ги във всички антологии. Но при така композираната книга, всичко звучи като ново. В книгата има и много снимки, има много мисли – писани, записвани... Дето се казва, „не са пипани“... както са се появили в съзнанието ми, така и съм ги записал. Тази книга, за да се възприеме, трябва да се види. Не съм имал за цел да се покажа какъв любовник съм бил, какво е имало между нас и т.н. Изразявал съм своите чувства. Те не са задължителни за другите хора, но те имат значение за мен и за Петя Йорданова. Знаете, че тя беше една добра поетеса, една много добра авторка на детски стихосбирки, на текстове на песни. Впрочем и Романьола Мирославова е поетеса. Моят живот е свързан все с поетеси – и духовно, и физически. - Нормално е, в такава среда живеете. - Сега, трябва да ви кажа, че не мога да се оплача. Аз съм благодарен, че така трайно навремето се свързахме с Петя, макар че беше семейна. Много трайно. Въпреки изискванията по онова време. Тогава на такива любовни взаимоотношения се гледаше с криво око. Даже тогава, аз не съм пострадал, но към Съюза на писателите от 50-те години е имаше една комисия по битовото разложение на писателите и виждате ли... в нея влизаха писатели пак, съдници. Аз познавах председателите на тая комисия. Знам за хора, които са ги изправяли там пред комисията и са ги питали: „Защо си ходил с тая, защо ти имаш дете от еди коя си ..." Няма да споменавам имена, но едно такова ограничение е много страшно. - Особено за човек, който твори.- Твори и обича. Не говоря за временен флирт – мине и замине. Както ми казваха някой мои приятели за Петя. Но аз издържах. Не се отказах от нищо, до последния й дъх в правителствена болница. Там я лекуваха, но неизбежното се случи. За добро или за лошо остана написаното и записанато. Сбъдна се една моя приказка срещу поговорката „казана дума, хвърлен камък“. Аз предпочитам „написана дума“, защото като я напишеш – даже и глупост да напишеш, тя остава ... остава написана. - Може ли един човешки живот да бъде хубав и пълен без любов? - Без любов, без жена не може... изобщо. Жената е по-голяма и от самата любов. Самата жена е любов. Не може... Ти трябва да си много затворен в себе си, както се казва, за да не изпиташ това велико чувство. По-велико чувство няма. Любовта ме накара да вярвам, че най-хубавото създание, което Господ и природата са създали, е жената. Питали са ме навремето : Какво значи голяма любов?“ И аз съм отговарял:„Аз не сам теоретик на тези неща...“ - Но знаете какво изпитва човек, когато е влюбен... - Голямо чувство... гол-я-я-мо... но ако питате мен, голямата любов е несбъднатата. Не я пожелавам на никого, но тя е голямата... Тая любов, която човек цял живот гради в мислите си... тая любов, която не е оскърбена, не е смачкана, не е обидена, не е подиграна, както често става в живота. Животът без любов не е живот. Защото има ли любов, има живот.  - Има стихове, има творчество... - Ами то е налице – добро или лошо. Писано е. И не е писано ей така. То ми е идвало от вътре някъде. Любовта те кара да правиш неща, които иначе никога не би направил. Кара те да вярваш в неща, в които не си вярвал... - Да летиш, да страдаш, да плачеш, да се радваш... - Всичко! Любовта е всичко. Не съм единствен. Много хора вярват в любовта. И аз съм й повярвал... Живял съм много добре. Любовта и творчеството при мен бяха свързани със съответната жена. Без това да е поръчано от някого. Имаше резултати, имаше нещо направено, нещо написано, нещо изпято – много песни по мои стихове се написаха. Много композитори са писали песни по моите стихове. - И Тончо Русев е един от тях? - Той е писал най-много. Всичко това, ти не можеш да го поръчаш... и да искаш. То е дошло отнякъде. Казват, че идва от душата. А в тази душа откъде е дошло!? Някъде отгоре е дошло, сигурен съм... - Казват, че е химия за двама... - Може и така да е... необяснима химия... Любовта за мен, наред с всичко друго е и талант – талантливите хора обичат. И знаят как да обичат. Самата любов е и дарба. Дарба е. Самата поезия, самото творчество също е дарба. Всичкото това като се събере на едно място, става чудо. И накрая спокойно си казваш: „Все пак е имало за какво да се живее, за какво да се пише, за какво да се сънува... Защото любовта е едно съновидение в живота на човека. И аз не съм разгадал всичките тайни на любовта до край... И никой не го е направил до сега, няма и да го направи, но съм сигурен, че тя прави живота по-красив. Тя прави хората поети...