ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ЕДНА НАГРАДА
10 Oct 2009

ImageТя се дава на всеки две години, след успорван конкурс с авторитено жури, и е много ценна за всеки български лекар-писател, защото го доближава, макар и с малко, до талантливия наш писател Димитър Димов и му дава  кураж да продължи напред; “защото писането е голямо напрежение, голямо себеотдаване, голямо вълнение - твърди тазгодишният, седми поред, носител на авторитетния приз,  професор Златомир Коларов. Тръгваме заедно с него по дългия път до наградата “Димитър Димов”
- Вие кога започнахте да пишете и кога усетихте, че имате такава дарба?



- Бях на 11 години, когато започнах да пиша и много смело нарекох първата си книга роман. Тогава се наложи да се преместя от едно училище в друго и учителката по немски реши, че трябва да стоя и да слушам, за да възприема слухово езика. И понеже възприемането не вървеше, аз си взех една тетрадка и започнах да пиша. Бях решил всеки ден да написвам по един роман – първия ден за цар Калоян, на втория за Иван Асен и така за нула време Първото българско царство беше готово. След това подхванах и Второто.
Още тогава обаче започнах да се досещам, че това не става за един ден и че за такова нещо е необходимо много повече време, макар че тогава изписах набързо десетина тетрадки. Понякога ги поглеждам тези ръкописи и независимо, че написаното е наивно и по детски немощно дори, разбрах , че то тогава е тренирало стремежа ми да се изразявам с думи.
Спомням си, че по това време моите съученици играеха навън, а аз стоя в къщи и пиша, защото това ми желание беше по-силно от желанието да играя с тях.
 И така стана. С големи прекъсвания, с чести връщания към литературата в продължение на цели 40 години.
- А кога събрахте смелост да покажете публично това, което правите?
- Жорж Санд е казала, че си струва да се напише една книга дори и само за един читател, но аз не мисля така. Писането е голямо напрежение, голямо себеотдаване, голямо вълнение… Вероятно затова всеки автор има нужда да бъде четен по възможност от целия свят. Затова аз все казвам: „Колкото повече читатели, толкова по-добре”. То е като при артистите – всеки артист иска неговото представление да бъде видяно от възможно повече хора. Аз се отплеснах – първата ми публикация, един очерк, излезе доста късно – бях студент на 27 години. А първия си разказ публикувах в пловдивски литературен вестник на 30-31 години.
- А ето че сега получавате наградата Димитър Димов и то в конкурс с още 38 кандидати за нея. 
- Тази награда наистина много ме зарадва, защото тя е признание за нещо, което писах в продължение на почти 30 години.
Романът е написан по една истинска случка. Преди години моят баща ми разказа тази потресающа история – един наш професор-рентгенолог имал някакви стомашни нехарактерни оплаквания и си направил рентгенография. Като виждат снимката, неговите колеги се опитали да я скрият, но той все пак я намира и според това, което разчита, решава, че има рак на стомаха. Това вероятно го е шокирало, той не издържал на напрежението и след два-три дни се самоубил. Когато обаче му правят аутопсия, патолозите не намират и следа от рак. Това е една страхотна история, дошла от живота, както се казва. Супер специалистът-рентгенолог, при това и професор, а той бил наистина много добър, един път сбъркал и то върху себе си. А според мен и втори път е сбъркал като е посегнал на живота си, без да изчака допълнителните си изследвания.
Тази история наистина ме провокира и аз написах един разказ. След това по този разказ написах една драма, която един драматург на театъра на Армията определи като диалогизирана повест. Това от своя страна много ми помогна и от тази драма по-нататък направих една новела. Получи се нещо като журналистическо разследване за причините за самоубийството на един лекар, който сам си е сбъркал диагнозата. Но в тази моя новела не се разбираше накрая защо точно се самоубива този човек. На онзи етап от моята зрялост, най-многото, което можех да кажа по случая беше, че в спора на емоцията с разума, трябва да се доверим на рефлекса си, защото разумът понякога е лош съветник. Тогава даже бях много доволен от себе си, че съм казал нещо толкова смело – не трябва да вярваме на разума си. Сигурно ми е омръзнало по това време да слушам хора около мен, които все съветваха да се доверяваме единствено на разума си.
Но мина време и аз започнах да си мисля: Добре, някой се е самоубил... Има ли значение дали на разума си е повярвал или на емоцията си? Кое е по-интересно, какво точно все пак го е довело до това решение? И тогава се роди втората новела – първата се казваше "Кауза пердута", втората – "Ад абсурдум". Съзнателно съм ги озаглавил като диагнози на латински. Имал съм предвид всичките онези абсурдни неща, които се случват в абсурдния наш свят с абсурдните наши заблуди, които ни довеждат понякога до фатални и абсурдни решения. В този момент от живота си пак бях доволен от себе си – виждах лично израстване в мисленето върху проблема.
Мина още време и аз пак започнах да мисля и да разсъждавам: Добре де, някой се е самоубил и какво от това? По-важно е какво е посланието за живите. За тези, които остават. Изводът ми беше, че животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена и при всякакви обстоятелства. И тогава разбрах,  че това послание би било силно, когато се каже не от живите, които са пристрастни към живота, а точно от човек-самоубиец; точно от този, който е минал през чистилището и е осъзнал грешката, която е направил спрямо собствения си живот. Но как точно става това всеки ще може да разбере от самия роман “Илюзиум магна” / “Голямата илюзия” в превод от латински, защото отговорът е там.